— Какво си ти, мъниче?… Ухаеш сладко…
Хрумна ми нелепата идея, че може да е вид извънземен сок. Изглеждаше красиво, и ухаеше наистина приятно, а аз бях жаден. Навярно и на вкус би било възхитително. Близнах едно от листата…
— Човеко… Човеко… Събуди се… Човеко!… — Какъв е този глас? Не виждам нищо…
— Човеко, събуди се! — Ето го отново… Кой…
— Човеко… — Защо ми е толкова познат?
— Отвори очи… Човеко! — Звука на чупещи се стъкла… и онези църковни гласове…
Внезапно се свестих.
— Какво става… — задъхвах се.
Луна бе застанала до мен на колене, а аз се втренчих в лицето ѝ.
— Твой ли беше гласът? — започнах да се изправям. — Нищо чудно, че ми беше толкова познат. Главата ми се върти… Какво е станало?
— От листата на това цвете ли си пробвал?
— Кое цвете? — не бях в кондиция.
Тя вдигна стъбълцето на растението, което откъснах, а листата му вече се бяха стопили.
— А… от това ли? — загрях най-после. — Реших, че е някакъв сладък сок…
— Типично за примитивен вид. Не ти ли хрумна, че може да е опасно, въпреки мириса му?
— Изглеждаше безобидно… бях и жаден… Отровно ли е?
— Това е „екдер“. Силно упоително, което използваме в медицината. Капчица от него е достатъчна, за да те отведе в безсъзнание за половин час.
— А аз налапах цяло листо… Май съм по-превишил тази капчица — не знайно, защо се възгордях.
— Консумирал си смъртоносна доза, която те е оставила в безсъзнание за тринадесет часа. Учудващо е, че все още си жив. — Ама, че гаф…
— И все пак ме откри къде съм… Добра си.
— Въпреки всичко не вярвах, че си толкова глупав. — Добре, тази обида си я заслужих. — Да се самоубиеш ли се опитваш?
— Разбира се, че не! Нов съм с тези неща… Ще внимавам повече.
— Двоумях се дали да те пусна сам из кораба. Явно направих грешка. Не пипай нищо без мое знание и най-вече не го пробвай на вкус! — повиши тон. — Ето нещо ново. Могла си да викаш.
— Няма да се повтори. Имай ми доверие.
— Трябва да бъдеш обучен и дисциплиниран. — Как? С камшик?
— Добре… Добре… — бях виновен.
— Като начало не използвай думите си безсмислено. Вече ти го бях казвала.
— Да говоря, само когато ти ми кажеш?
— Говори, когато има смисъл да го правиш.
— Не мисля, че ще мога да свикна с това. Нали все пак ще трябва да си споделяме разни неща?
— Като например?
— Откъде да знам. Едва те познавам. Дори въобще не те познавам…
— Отново безполезно бръщолевене. Ако мислехте, вместо да говорите, може би щяхте да сте на друго технологично и умствено ниво.
— И въпреки всичко ето ни тук. Висш вид, нуждаещ се от нас. — Добре го казах!
— Самоизтъкване. Примитивна черта.
Тя се изправи и тръгна обратно по пътеката, по която бях дошъл. Последвах я без повече приказки, ала тя внезапно спря и за малко да не се сблъскаме… отново.
— Справи се добре със задействането на асансьора. — Похвали ли ме току-що?
— Нищо работа — отвърнах. — Дано само не ме накара да го задействам пред нея!
Тя ми прозвуча доволна, въпреки че допреди малко беше ядосана. Докато я следвах и си размишлявах, се озовахме в една огромна и доста оживена зала, а наоколо щъкаха сиви жени и сиви мъже (нашите момчета). Общуваха помежду си, изглеждаха ми щастливи.
— Защо си лилав, друже? — дочух от мое ляво. — Да не би да си изтеглил късата клечка?
Обърнах се и видях един висок рус мъж, със сив цвят на кожата, който ми се усмихваше и пиеше нещо от някаква чаша.
— Защо си рус? Не трябваше ли косата ти да е бяла?
Пичът изглеждаше адски нелепо. Едва сдържах набъбващия смях.
— А, това ли? Пребоядисах я. Роден съм рус, свикнал съм.
— Разрешават ли ни да правим това?
— Не виждам какво биха казали. Кажи каква е далаверата при теб?
Не знаех какво да му отговоря. Явно беше приел, че е нормално да си сив, а на мен ми бе казано съвсем друго.
— Защото е специален — отговори му Луна. — Отново ли станах специален?
Сивият мъж ококори очи, а аз изпитах предателско удоволствие.
— Най-вероятно нещо се е объркало с мен. Пък и започнах да харесвам този лилав цвят, някак си съм различен, не мислиш ли? — засмях се, опитвайки се да разчупя напрежението.