Градът се намираше на север, та аз търсех северния вятър. Идиотщина, породена от гледането на многото анимации. Вдигнах облизания си пръст и не след дълго усетих полъх от лявата страна. Само наляво, докато не достигна цивилизацията на 21-и век. Дали слънцето ме напече или слабоумието ми надделя?
Надявах се в огромния стадион, в който и дърво не изпъкваше в далечината, да не попадна на някоя излежаваща се змия. Влечугото, което ненавиждах от дън душа. Въпреки атеизма ми се примолих за милост от страна на Всевишния. Човек е способен на промяна, когато ножът опре до кокала, а за мен срещата със змия бе най-страшната смъртна заплаха. Тръгнах, а вървейки подритвах внимателно тревата, която за жалост беше неимоверно висока.
Лек ветрец зализваше тревата по същия начин, по който ми бе зализана и косата. Отзад и отстрани косата ми бе къса, докато дълъг кичур се вееше отгоре — тип „викинг“, или поне така му виках аз.
Покрай случващото се ми хрумна още една страхотна идиотщина. Не я бях гледал в някое анимационно филмче, а вероятно беше подбудена от човешкия инстинкт за свобода и независимост. Намирах се в чиста и девствена природа, та какво пречеше да направя нещо щуро и дръзко? Нарекох идеята си „спринт на свободата“. Бях абсолютно сам, дори не чувах жуженето на насекоми.
В момента, в който загърбвах срама и се подготвях да побягна, дочух силния шум, от приближаващ се хеликоптер. Предполагах, че нашите са натиснали „паникбутона“ и са се свързали с полицията. Откога ли липсвах? Явно достатъчно дълго, за да предприемат мерки.
Спрях на място и се вторачих в хеликоптера. Дали знаеха къде точно да търсят? Надявах се наистина да идват за мен, а не да ме подминат, мислейки ме за някой местен див селянин, на когото му е станало жега и е решил да „свали“ задръжките. Хеликоптерът кацна на двадесетина метра разстояние и от него слязоха двама мъже в черни дрехи. Не приличаха на спасителен екип, ако трябва да съм честен, но кой бях аз да оспорвам облеклото им? Тръгнах към тях, и радостен замахах с лявата ръка, докато с дясната си прикривах чатала. Изведнъж един от мъжете изкара пистолет и се чу лек изстрел, изподир шума на хеликоптера, като от играчка. Усетих внезапна болка в лявата гърда и за секундите, в които все още разбирах какво става, зърнах забитата стреличка.
Светлина, която си личеше, че е изкуствена ме заслепи. Източникът вероятно идваше от луминесцентни лампи. Баща ми бе ел. монтьор в една фирма, поддържаща осветлението на различни сгради, а когато бях млък често ме взимаше със себе си, за да му подавам инструменти.
Вече напълно буден съзрях изправен мъж в зелена медицинска туника, който ме зяпаше втренчено. По облеклото му съдех, че се намирам в болница.
— Не се изправяй рязко, малкия! Може да ти прилошее и да се изтърсиш в краката ми.
— Какво? — възкликнах объркано.
— Беше под упойка, затова кротувай за известно време. — Що за отношение има пък този?
Не се чувствах зле, но ми беше леко замаяно. Бил съм опериран под обща упойка, тъй че знаех процедурата след такива анестетици.
— Предполагам съм в болница? Облечен съм…
— Може да се каже… Дрехите ги подбрах от склада, според годините ти. Полежи десетина минути…
— Какво се е случило? Защо съм тук?
Изведнъж картините се върнаха в главата ми. Спомних си огромния речен камък, поляната и мъжете от хеликоптера, които ме простреляха със стреличка.
— В добри ръце си. — Това трябва да ме успокои?
— За какво беше всичко онова? Защо бях упоен?
Зечаса се по носа.
— Кои бяха мъжете от хеликоптера? — извиках. — Какво искате от мен?
Не престана с чесането, а аз се вбесих. Стана ми ясно, че работи заедно с онези мъже, но какво искаха от мен?
— Така ли се помага на загубил се човек? — крещях с цяло гърло. — Обясни ми, какво става тук!
Тъкмо се бях развихрил, ала той хвана лявата ми ръка, вдигайки я високо.
— Малкият, попаднал си в много неизгодна позиция. В момента се намираш в един от щабовете на „Пийс“.
— „Пийс“? Какво трябва да означава това?
— Ние сме организация, скрита от обществеността, която има за цел да предотврати извънземно нашествие. — Какво каза този?! — Или да се помирим. Както дойде…
— Моля? Нашествие ли? Извънземни? Да не си полудял, бе?!
— Виждаш ли тази гривна на ръката си? — Е, виждам я, и к’во? — Поставена ти е от извънземен вид, наричан вийнс. — Я, вярно имам гривна на ръката!
— Май за пръв път я виждаш? Момче, само нея си носил, преди да те намерим?
— Ъъъ… Добре, господине. Мисля, че е време да си ходя…