— Ти се пази… и се наслаждавай. Питиетата са безплатни!
Едуард се отправи към своята вийнс, оставяйки ме леко замислен.
След думите му осъзнах, че наистина трябва да внимавам отсега нататък. За втори път бях предупреден. Какво ли биха ми сторили Вторите?
— Това ли са те? — отекваха шушукащи гласове в залата. — Високи са!
Разтърсих глава, за да се отърся от разсъжденията си и забелязах, че всички гледаха в някаква посока.
— Не се страхувай — прошепна Луна в ухото ми.
— Какво?! — обърках се. — За какво говориш?
Извърнах поглед и съзрях маршируващи красиви лилави създания. Приблизително два метра високи, с добро телосложение, и същите онези елфски уши. Приличаха на моя, по-добра, версия. Разбирах вече обсебеността на Луна по истинските велс, или поне техните почти идентични копия.
— Невероятни са…
Постепенно приближаваха. Един от тях се отдели от строя и се отправи към мен. Останалите… спряха.
С всяка негова стъпка, сърцето ми затихваше, а Луна направи крачка напред, заставайки на пътя му. Той се втренчи в нея, а аз всячески се опитвах да се успокоя. Притиснах с ръка гърдите си, дълбоко надявайки се Луна да направи нещо и да ме измъкне оттук. Навярно всички предупреждения ми изиграха лоша шега. Не бях осъзнал всъщност колко съм се наплашил. Не исках да съм пред тях, не исках да ги виждам — не бях готов за тях.
Вторият покри дясното си слепоочие с ръка и се върна обратно към групата си. Продължиха по пътя си, все така марширувайки. Побягнах през тълпата, замаян и объркан. Защо ли тази ситуация ми повлия по такъв драматичен начин?
Неусетно успях да се добера до апартамента на Луна и да отворя вратата. Седнах отстрани до стената с треперещи ръце върху главата. Бях обзет от различни емоции, които не можех да обясня. Исках да затворя очи и да забравя.
Луна седеше пред нещо подобно на бюро, от което излизаше холограма, изпълнена с числа, букви и вълни, заобикалящи кръгообразни фигури. Донякъде можех да разбера, че това са планети и техните показатели — разстояние, диаметър, температура…
— Реши да потърсиш друг вид? — бях все още отчаян, след поредното ми събуждане.
— Това са данни от последните ни проучвания, които зачерквам.
— Няма ли да е по-добре да преустановите проучванията? Изглежда не се справям много добре. Все някъде там ще има други, които да изглеждат като тях…
— Няма други.
— Исках да избягам. Не знам как дори успях да стигна дотук и да вляза вътре.
— Уменията ти за координиране са на по-добро ниво, а вратата разпознава слюнчестата ти киселина.
— Наистина? Дори не знам как съм го направил.
Изправи се, с явното намерение да се приближи… обзе ме необяснима паника.
— Не се приближавай — извиках.
Скочих на крака и заотстъпвах. Звукът от чупене на стъкло се върна, с онзи църковен, напевен, елемент на хор в него.
— Моля те, отдръпни се… — в очите ми предателско напираха сълзи. — Искам всичко да спре. Искам шумът да спре…
— Не се съпротивлявай срещу него. Освободи сетивата си! — продължи да ме приближава.
— Махни се! Изчезни!
Колкото по-близо идваше, толкова по-силен ставаше шумът. Появи се и втори звук на чупещо стъкло, наподобяващи предния, но някак си успявах да ги различа. Протегнах ръка назад, сякаш се опитвах да сграбча един от звуците. Физически се докоснах до него. Избутах го напред и пред мен. Бях съборил огромна диамантена скулптура, предполагаемо тежаща поне тон. Всички странични звуци затихнаха, оставяйки началния.
— Започваш да чуваш материята — каза Луна. — И да разбираш новата си физическа сила.
Доближи ме и протегна ледената си ръка, докосвайки ме по лицето.
— А това е моят звук — продължи тя, след което спря и първоначалния звук. — Това са звуците на обектите и живите същества.
Настана тишина, в която не се чуваше дори дишането ни. Почувствах се много отпаднал. Очите ми отново се затваряха. Паднах изнемощял към нея, а тя ме прегърна.
— Ален, можеш да си починеш — дочух онзи красив и мистериозен глас, с който ми проговори за пръв път на Земята.
Подчиних ѝ се. Унесох се, наслаждавайки се на сладкия ѝ аромат.
III Приобщаването
Събудих се, озовал се отново в леглото, но вече не ми беше толкова удобно. Цялото тяло ме болеше и чувах онези звуци. Бяха слаби, едва доловими.
Бавно се изправих до седнало положение и я видях. Най-красивото, мистериозно и арогантно създание спеше до мен. Луна бе покрита с прозираща тънка копринена завивка, която едва прикриваше прекрасното ѝ голо тяло.
Аз бях все още облечен в дневните си дрехи. Вероятно тя ме бе пренесла на леглото, но не е дръзнала да ме съблече.