— Можем да консумираме човешка храна. Благодаря ви за угощението.
Елегантно си бодна едно дробче и го пъхна в устата си. Изглеждаше толкова сладка с ефирните си обноски.
— Да знаеш, че я одобрявам. Въпреки че е изляла кофа с боя върху теб — каза баща ми.
— Благодаря ви! Ален е в добри ръце — отвърна Луна. — Ама че подла лисица си била…
Научила предварително сценария, знаеше много добре, какво да каже.
— Изборът си е на Ален… Но определено си по-красива от очакванията ми — рече мама.
Нещата се нареждаха. Нямаше лед, който да се разчупи. Водеше се приятелски разговор. Аз им разказах всичко от самото начало, а родителите ми дори се посмяха на издънките ми. Неусетно бях излапал две порции с дробчета и цяла чиния със салата. Баща ми, от друга страна, развеселено надигаше пета чаша с уиски.
Станах и пуснах телевизора в ъгъла. Отдавна не бях гледал нещо… „примитивно“.
— Ален, на 7-ми канал — подсказа ми татко, със заваляни от алкохола думи.
Дори Луна прояви интерес. Хората бяха в еуфория, властите едва ги удържаха, да не пробият блокадата. Всички искаха да се доближат до новата атракция… да я докоснат. Интервюираха Едуард, който, с неговата мазна усмивка, разправяше колко е страхотно да си велс.
— Поне сте се съобразили да взимате единствено ергени — въздъхна мама.
— За наше щастие избраха и нашият — отвърна баща ми.
Репортерите не спираха с въпроси към преминаващите двойки. Продължавахме да гледаме мълчаливо и съсредоточено в течение на цял час. Странното бе, че нямаше нито една лоша дума против извънземните.
— Ален, време е да се връщаме на кораба.
— Какво? Къде ще ходите по това време? — извика майка ми. — Вече е десет часа вечерта.
— Мамо, не е като да сме пеша или с кола… За секунди ще сме на кораба.
Незабелязано бяха изминали четирите часа. Луна трябваше да се връща на кораба за дванадесетчасовия си сън.
— Защо не преспите тук? — попита мама. — В леглото на Ален има място за двама. — Какви ги върши?
— Мамо, не мисля, че ще иска да остане…
— Нали сте двойка? Ще спите горе! — изфъфли, вече напълно пиян, баща ми.
— Не е толкова просто…
— Но ако трябва да си ходите… поне останете още малко… да пийнем и хапнем… — продължи татко.
Знаех, че няма да е лесно да си тръгнем, а и аз самият не исках.
— Последното ми предложение! Още половин час!
— Ален, само още малко! Ще приготвя набързо сладки. Ще ги харесате — с тези думи мама се затича към кухнята.
Погледнах към Луна и по изражението ѝ разбрах, че е съгласна да останем. Постепенно започвах да улавям жестовете и емоциите ѝ.
— Без да употребявам думите си „безсмислено“, а? — измърморих под носа си, с усмивка на лицето.
Сипах си една чаша уиски, за да правя компания на моя старец. Гледахме към телевизора и обсъждахме това-онова, въпреки че ми ставаше все по-трудно да асимилирам, какво ми говори.
— Ето ги и сладките!
Луна бе затворила очи и бавно се отпускаше на стола. Вероятно подцених нуждата ѝ за сън. Майка ми безшумно остави сладките на масата, а баща ми намали телевизора. Не ми се искаше да я будя, за да ни върне на кораба.
— Ален… — прошепна мама.
Много добре знаех какво имаше предвид. Станах от стола и нежно взех Луна на ръце и с почуда установих, че тялото ѝ е леко като перце.
— Лека вечер, деца! — намигна ми татко.
Щеше да се изненада, ако разбере, че тя далеч не е дете. Два пъти по-стара е от него. Притиснах я към себе си и се отправих нагоре по стълбите. Поставих Луна на леглото, нежно я завих, оправяйки кичурите, които се бяха спуснали пред лицето ѝ. Мислех и аз да си легна, но не ме свърташе на едно място. Бях се върнал най-после на Земята. Исках да подишам малко свеж въздух.
Облякох си суитчър и смъкнах качулката над лицето си. Отворих прозореца, не исках да притеснявам нашите, като им кажа, че тръгвам на нощна разходка. Стъпих несигурно на външния парапет. До долу бе около седем метра. Що-годе височината на речния камък. Притворих прозореца зад себе си и отскочих, височината никак не ме притесни.
Отправих се надолу по улицата, разхождайки се безцелно и наслаждавайки се на нощта. Стигнах до местен малък парк, за който се носеха слухове, че нощем е свърталище на наркомани и всякакви други престъпници. Преди го избягвах, но сега нямаше от какво да ме е страх. Наоколо изгледаше пусто, но знаех, че има скрити хора някъде из тъмните кътчета. Включих новопридобитото си умение и дочух звука на трима, недалеч от мен. Не знайно защо, се отправих в тяхна посока.
Видях ги да хвърлят бейзболна топка и да целят залепени плакати, свързани с извънземните, по тренировъчната стената за тенис на корт.