Поглеждайки към леглото установих, че то е оправено, а Луна я няма. Отправих се към стаята на нашите, но те все още спяха. Погледнах към часовника… едва седем сутринта. Изглежда Луна се бе събудила рано. Беше си тръгнала, без да каже на никого, дори без да ми остави някаква бележка. Върнах се в стаята си, хвърлих мокрия суичър на пода, и се метнах на леглото по гръб. Извънземният костюм, вече бе изсъхнал.
— Явно не съм ѝ нужен…
Тогава забелязах, че на дясната ми ръка отново свети онази бяла точка. Натиснах я и се появи холограмно изображение с нейния образ.
— Ален, върнах се на кораба, за да се подготвим за срещата с лидерите на Земята. Ще се върна по-късно.
Образът замръзна.
— Луна! Луна! Чуваш ли ме?
Нямаше отговор. Навярно, записано съобщение. Поне се успокоих, че все пак мисли за мен.
Обходих с поглед стаята си… всичко ми изглеждаше чуждо и толкова обикновено. Нищо не ме влечеше и нищо не исках да пипам. Дори компютъра с любимите ми игри.
Нямах и на идея, по кое време точно, беше срещата на Луна и другите Велх с лидерите на планетата. Не знаех какво да правя с остатъка от свободното си време. Не е като да можех да изляза навън и да викна няколко приятеля на по кафе. Повечето сигурно биха ме приели, но ме беше страх от тези, които не одобряваха пришълците. Дори с новите си сили не бях безсмъртен. Вероятно куршум или наръгване с нож, би ме убило.
Звънецът на входната врата прекъсна мислите ми.
— Кой е толкова рано?
Излязох от стаята и тръгнах по стълбите надолу. Погледнах през шпионката и видях познато, омразно лице. Костюмара, който ме простреля с приспивателно. Отворих вратата, подготвен за контраатака и го загледах с най-страшния си поглед.
— Срещаме се отново, а?
— Съдба — отговори той.
— Какво има…
— От организацията искат да поговорят с теб.
— От „Пийс“? За какво искат да говорим?
— Не знам. Аз съм само шофьор. — А стрелбата с оръжие ти е хоби…
— Ако не искам да отида?
Не бях сигурен дали трябва да се пазя.
— Ами, ще им кажа, че си бил зает.
— Добре… Убеди ме. Да отиваме.
В „Пийс“ ме познаваха като велс, така че поне там можех да не се чувствам толкова различен. Качих се в колата. Докато пътувахме „шофьорът“ не изглеждаше, че иска да говори. Приличаше на някой платен професионален убиец, който ще ти види сметката, стига да му заповядат. Стигнахме пред сградата „Пийс“, на улица „Брокс Бер“. Мъжът слезе и ми отвори вратата, подхвърляйки ми сакото си.
— Какво правиш? — бавно загрявах.
Наоколо беше оживено, все някой щеше да ме забележи. Слязох от колата със сакото върху главата си, с много малък отвор, през който да виждам.
— Последвай ме! Ще те отведа до мястото на срещата.
Вътрешността на сградата ми беше позната. Качихме се в асансьора, а на мен ми стана смешно, колко е примитивен. Забелязах, че мъжът се обърна и ме загледа с повдигнати вежди.
Металните врати на асансьора се отвориха. Пред нас се показа огромна, кръгла заседателна маса, а на нея седяха четирима мъже.
— Приятно ми е да те срещна, Ален. Аз съм управителят на този щаб „Пийс“. Името ми е Грейсън Барконер — ме поздрави, изправяйки се, нисък мъж.
Свалих сакото от главата си.
— Здравейте, г-н Барконер.
— Това са моите подизпълнители: Г-н Найер. Г-н Маркон и г-н Глейн. Общо взето ние сме отговорни за всичко нечовешко в този град.
Останалите не помръднаха от местата си, но все пак ми кимнаха надменно.
— А в момента аз съм… нечовешкото… — усмихнах се насила. — Е, все пак, един от служителите ви е от моя вид.
— За Едуард ли говорите? Преди малко се видяхме с него. — Сигурно е разказвал за сексуалния си живот.
— Предполагам Ви е обяснил всичко за тях.
— Разказа ни за ерените и за живота на кораба. Но той не е специален като теб… Крис и Килър. — Очаквах да го кажеш.
— А аз като такъв имам по-добра история, така ли? Г-н Барконер, ще ви разочаровам, но Едуард е по-запознат от мен.
— Не ни интересува живота им, нито с какви технологии разполагат.
— Какво тогава?
— Намеренията им.
— Намеренията?
— Точно така. Какви са истинските им цели и намерения. Какво всъщност очакват от хората?
— Мога да ви кажа само това: Те наистина искат да живеят в мир.
— Така ли мислите?
— Така го чувствам.
— В това ли ви е убедила… Как ѝ беше името?…
— Луна.
— Да, Луна. Интересно име. Едуард го спомена. Каза, че е капитан на кораба. — Този подмолен дъртак.