— Имате съмнения, че ми въздейства по някакъв начин?
— Просто искаме отговори на някои въпроси. Нищо повече.
— Търсят планета, която да нарекат дом. Не са дошли да водят война.
За втори път се опитвам да убеждавам някого в истината.
— Няма ли други планети, които да нарекат „дом“?
— Ами… Не знам… Може би заради нас са избрали точно тази.
— Понеже е по-лесно да се снабдяват с „оплодители“? — Какво?!
Не бях подготвен за такива въпроси.
— Ние сме тяхната съдба. Вярват в това, и искат да са до нас.
— До вас, но не и до хората?
— Какво имаш предвид? Аз също съм все още човек, въпреки че съм… малко променен!
— Не бих ви нарекъл човек, млади ми Ален. Едуард ми разказа за уменията, които имате и физическата сила, която надвишава десетократно човешката.
— Без значение, какво мислите — аз си оставам човек. Чувствам се такъв и това няма да се промени. А колкото до тях — те наистина ни мислят доброто.
— Може би сте прав, може би — не. Нашата работа е да се съмняваме, а на днешната среща с тях всички ще се съмняват в намеренията им.
— Хората ги приемат. Не мисля, че няколко човека с власт могат да променят това.
— На хората им е показано това, което искаме. Недоволството е равно на еуфорията. Ако наистина вярвате, че все още сте човек, тогава ни помогнете. Работете в полза на човечеството.
— Какво искате от мен?
— Като специален, Вие ще имате пълен достъп. Ще имате информация директно от управляващите. Искаме да ни докладвате всичко. Всяка тяхна стъпка.
Бях поставен между чука у наковалнята.
— Г-н Барконер, ще съдействам за съжителството между двата вида, но няма да доноснича като някой плъх, за да се почувствате по-добре. Те искат да прекратят безкрайното си лутане из Космоса. Вие решавате дали да приемете думите ми или не.
Обърнах се и тръгнах към изхода.
— Г-н Барконер. Това е едно ново начало за хората и за тях. Обмислете добре постъпките си.
— Въпреки всичко, оставаме две страни. Трябва да изберете коя да заемете — заяви позицията си, зад гърба ми.
Поклатих недоволно глава и се качих в кабината. Мъжът, който ме докара, притича след мен.
— Помисли над това, което ти казаха. Не искам да съм ти враг.
Пристигнахме и вратата се отвори. Гледах право в него, защото разбирах, какво има предвид. Подхвърлих му сакото и се изстрелях навън, ала показвайки се на открито, доста от преминаващи ме зяпнаха. Сигурно не бяха чували за лилав велс. Напористо спрях едно забързало се такси и ядосан се качих. Казах адреса на шофьора и подкара автомобила, останал безмълвен. Все пак поглеждаше към мен от време на време в огледалото за задно виждане. Не ме интересуваше мнението му. Докато пътувахме към вкъщи забелязах тийнейджъри, които късаха дрехите на други връстници. В този миг, преминавайки покрай тях, забелязах жертвите да носят фланелки с лика на пришълците.
— „Недоволството е равно на еуфорията“…
— Казахте ли нещо? — попита таксиметровият.
Не му отговорих. Подпрях главата си с ръка и се загледах в пода. Колата спря, а аз се заопипвах за пари, но си спомних, че не нося никакви.
— Изчакай минутка, сега ще донеса дължимото.
Излязох от колата и се отправих към къщата. Натиснах бравата надолу… и това бе последният ми спомен…
Не помня, колко време мина, но забелязах, че се намирам на пет-шест метра от входната врата, която пък вече лисваше. Дървените греди отстрани горяха. Огледах се — нищо ми нямаше, отникъде не течеше кръв, не намерих нито драскотина. Единствено костюма ми леко пушеше, но като цяло беше непокътнат.
Изстрелях се към къщата, за да проверя дали родителите ми са добре. Проверих навсякъде, но тях ги нямаше. За щастие бяха на работа. Таксиметровият шофьор беше духнал, и наоколо започваха да се събират тълпи. Отидох до банята и взех леген с вода и започнах да гася огъня по гредите.
Не исках да си мисля, че това е работа на организация „Пийс“. Желаех да избегна да воювам с хората. Недалеч от къщата зърнах подозрителна кола. Мъжът зад волана забеляза, че съм го видял и форсира с мръсна газ.
Хвърлих легена и се затичах след колата, изпълнен с ярост и въпроси. Опитваше се да се измъкне умело при острите завои, но нямаше шанс да ми избяга. За по-малко от минута се изравних с превозното средство и го блъснах с рамо встрани от пътя, колата се обърна по капак и се изпързаля метри към бордюра. Бавно се придвижих към шофьорското място и изчаках мъжът отвътре да изпълзи през прозореца. Той излезе невредим и се изправи. Беше същият мъж, който ме откара до щаба „Пийс“. Замахна с юмрук и ме удари, но с това единствено нарани себе си. Кокалчетата му изпукаха. Реши да пробва с пистолет, но аз мълниеносно го хванах за ръката и го завъртях към колата, извивайки китката му, докато пистолета не падна на паважа.