— Крис, ти наивник такъв… Да не мислиш, че всичко, което хвърчи, се яде, а? Огледай се наоколо. Нашият свят е изгнил. Хората сме изгнили. Никога няма да им позволим да се нанесат на планетата. Ти си глупак, задето си се влюбил в онази извънземна кучка!
— Кажи още една дума и ще ти прекърша врата!
— Не съм ли прав?! И този глупак до теб също! Чух, че и той следва своя вийнс като вярно псе.
— Личният живот на другите не те засяга, Килър — парира го Крис.
— Но хората ги засяга. Засяга ги всичко свързано с нас и с тях. Но на мен не ми пука нито за хората, нито за извънземните. Живея живота си ден за ден.
— Ще ти платят за информацията, която ще им предоставяш, нали?
— Схващаш бързо, въпреки че се държиш като глупак. Ще живея в охолство и ще чукам курви наред. Не ми дреме за извънземните им правила, нито за това, че вида им зависи от нас.
— Повръща ми се от теб!
— Майната ти — отвърна Килър. — Ти си един фантазьор. Аз живея в реалността.
Крис замълча. Застана под кораба, а аз го последвах. Телепортирахме се на борда. Гневът на Крис вибрираше около него. Видях го в съвсем нова светлина.
— Крис, всичко ще се оправи…
— Не, няма да се оправи, Ален… — прекъсна ме. — Той е прав. Аз съм наивен…
Докато говореше зададе координатите на родния ми град.
— Ще се връщаш вкъщи, нали?
— Да… Трябва да обясня на нашите какво се е случило с вратата, все пак. Не вярвам от „Пийс“ да се опитат да направят още някоя глупост.
— Може да си прав, но внимавай с тези типове…
Потеглихме, потънали в мисли, които пазехме за себе си.
— Пристигнахме.
— Да… Крис…
— Какво има?
Исках да му кажа нещо обнадеждаващо и насърчаващо.
— Няма да позволя този тип да развали всичко. Обещавам ти!
За момент Крис ме загледа с ококорени очи, след което започна да се смее.
— Радвам се, че си на моя страна, приятел.
Подаде ми ръка, и силно се ръкостискахме. Телепортирах се долу, а той се отправи нагоре към облаците.
Влязох вкъщи като пълен непукист, хвърлих се на дивана, и си пуснах телевизора. Учудващо бе, че никой не беше извикал още полицията. Дали онези копелета не бяха покрили бързо нещата? Беше станало четири следобед. Нашите всеки момент щяха да се приберат от работа. Отвън се чу звук на счупено стъкло. Излязох и видях майка си. Бе изпуснала пазарските си торби на земята, и се бяха строшили бутилки с мляко и доматено пюре.
— Ален… Какво е станало?
Трябваше да измисля нещо.
— Без да искам натиснах нещо на костюма си… и той изстреля от ръката ми… ъъъ… лазер, който издуха вратата.
Беше пълна фантастична измислица, но мисля, че ми се получи добре.
— Защо ще имаш такова нещо в костюма си?
— Знаеш… Ами… За тях това не е опасно. Нещо нормално е… Ползват го докато си приготвят храната… И така…
Тук вече наистина прекалих.
— Луна няма да готви в никакъв случай в моята кухня! — Понякога се радвам, че си толкова наивна, майко!
Обади се на баща ми, за да му каже за случилото се. Той, въпреки че принципно го мързеше да стане от фотьойла, беше голям майстор. Счупи ли се нещо, винаги отзоваваше на мястото, за да го поправи.
Час по-късно татко пристигна с бус, пренасящ нова врата и материали. Придружаваше го негов стар приятел — Рей, чиято собственост бе и бусът.
Барикадирах се в стаята си, докато оправят щетите… нашите ме пазеха засега в тайна. Седнах на пода и се подпрях на леглото. Играех си с една топка, която удрях в стената. След няколко часа дочух бибипкане на клаксон. Бяха приключили, Рей си тръгваше.
Слязох долу, а баща ми тъкмо затваряше вратата.
— Станало е доста добре…
— Първата ти заплата е моя, да знаеш — закани ми се.
Мина покрай мен и ме потупа по рамото.
— Отивам да си взема душ.
— След малко ще вечеряме. Побързай! — провикна се мама.
— Добре… Добре… — измърмори под носа си.
Беше изморен. Явно ремонтирането не е минало толкова лесно. Отворих новата ни врата. Не знам защо го направих, но просто исках. Отпред видях да се носи един от триъгълните извънземни кораби, а в него несъмнено се намираше Луна. Обърнах се и видях майка да ме гледа.
— Трябва да тръгвам.
— Предай ѝ много поздрави — намигна ми тя. — И да дойдете пак.
Не се притесняваше за мен. Вярваше, че всичко е наред. Нали точно това исках… Усмихнах се и затворих вратата след себе си. Застанах под кораба и се телепортирах в него. Луна стоеше с гръб към мен. Усещах, че се е случило нещо на срещата.
— На мълчанка ли ще играем?
— Какво означава това?
— Когато хората не си казват нищо.
Обърна се. На лицето ѝ се четеше разочарование.
— Не мина добре, а? Срещата…
— Хората ни нямат доверие.