— Очакваше се. Сигурно са имали и куп ограничения и искания към вас…
— Неща, които няма как да изпълним за един ден. Неща, които биха повлияли зле…
— Досещам се за какво става на въпрос — прекъснах я. — Все пак съм човек. Или поне наполовина.
Не ѝ казах за моето рандеву с онзи тип Барконер. Знаех, че днес е изтърпяла достатъчно с онези глупаци, наричащи се „световни лидери“.
— Как мина твоят ден?
— Изненадваш ме…
— Защо?
— Попита ме как е минал денят ми… Започваме да водим нормален човешки диалог, въпреки че не си много по „безсмислените разговори“.
— Тогава ще продължим играта на „мълчанка“ — отново ми обърна гръб.
Личеше, че иска да прикрие гнева си и го правеше по възможно най-човешкия начин. Също така знаех, че в този момент имаше нужда от подкрепа. Приближих се и застанах зад нея. Не можех да подбера правилните думи, затова направих най-лесното: Прегърнах я, и я притиснах към себе си. Тя възкликна изненадано. Всеки път, когато сме в непосредствена близост, имах чувството, че съм готов на всичко за нея. Дали Барконер не беше прав? Дали тя не ме манипулираше по начин, по който не разбирах? Но досега не съжалявах за нищо…
— Наистина ухаеш приятно…
— Просто парфюм. И хората използвате различни аромати върху себе си.
— Да, но не и подобни. Не и върху такава кожа.
Усещах как бавно губя разум. Присъствието ѝ ми действаше подлудяващо. Непонятен ми бе светът на влюбените, но определено изграждах един многоцветен за себе си.
— Тук ли искаш да се сношаваме? — Какво?!
Естествено, че исках, но не и тук. Не и след начина, по който го каза. Отдръпнах се леко засрамен.
— Това ли си помисли?
— А какво искаш тогава?
Усещах, че и сега трябва да измисля някоя история, за да прикрия истината.
— Искам да ме… научиш да управлявам този кораб!
— Защо се интересуваш от управлението му?
— Крис може да управлява. Защо и аз да не мога?
Повдигайки рамене, се зае да ми обяснява подробно за функциите на кораба. Как се стартира. Как се увеличава и намалява скоростта. Как се задейства телепортирането и куп други неща, които не схванах напълно, но нямаше да е трудно. Трябваше да се направят няколко движения във въздуха и готово. Не изглеждаше особено забавно. Тя се отдръпна от холограмата, и ме помоли да си избера място. Зададох Тихия океан. Настроих скоростта, и маркирах дестинацията. Корабът потегли безшумно към целта, а с тази скорост до десетина минути щяхме да сме над водата.
— Вече знаеш как да го управляваш — каза тя.
— Да… Благодаря за краткия урок…
Изведнъж се досетих за нещо.
— Луна, кой беше онзи велс, който срещнахме на партито на кораба? Онзи, който ме… сещаш се… ужаси…
— На човешки език — моят баща.
— Баща?! — втрещих се. — Как така? Той ти е баща?
— Защо се учудваш?
— Не очаквах…
— А какво очакваше?
Не се бях замислял, но вярвах, че той ще е нещо като ухажора ѝ.
— Името му е Абанар. Вторите и останалите вийнс, които не приемат избора ни, живеят на кораба „Ерени 4-ОС“. Това е последният кораб, който пренася част от нас из Безкрайността.
— Разбирате ли се с баща си? Разговаряте ли… или…
— Общуваме, когато имаме обща делова работа. Това е всичко.
— Ясно…
Спряхме пред необятната водна шир, над която се носеше облак мъгла, подобна на вълна, която се е запътила да удари нечий бряг. Ужасяващо красива природа, над която никой няма власт.
— Какъв е следващият ход за склоняване на хората да ви приемат?
— Ние направихме всичко по силите си. През следващите дни те ще решат съдбата ни.
— Съдбата ви е в ръцете на човечеството… Не… Съдбата ни. Ще е нужно чудо. И то голямо.
— На нас ни остава само да чакаме, Език мой.
Отначало не разбирах какво означава да си техен „Език“, но не беше нужно да я питам. Бях се досетил, че това ще е човека до нея. Нейният любовник — нейният избраник. Този, с който говореше на един език.
— Да се връщаме — зададе дестинацията в холограмното изображение. — Всички останали се върнаха заради собствената си безопасност.
— Добре…
На този етап щяхме да продължим живота си на корабите домове, докато човечеството не ни приеме… или отхвърли.
V Раздялата
Върнахме се на „Ерени 1-ОС“, а атмосферата на кораба бе все същата.
— Ален, какво искаш да правиш?
— А ти какво искаш да правиш, Луна?
Имах странно предчувствие, че искаше да се качим в апартамента и да правим извънземни бебета.
— Гладна съм. Да отидем до С-1. — Значи не е това, за което си мислех.
Последвах я. Стигнахме до огромна зала, която приличаше на столова в училище: навсякъде наредени стъклени маси и столове, почти неуловими за окото. Няколко вийнс се хранеха заедно с техните велс. Застанахме, пред една вградена в стената светлина и Луна започна да натиска по нея, сякаш си играеше със смартфон. Разчитах надписите, но не ги разбирах.