— Ален, какво ще ядеш?
Какво да си поръчам? Всъщност нямах представа, какво е менюто.
— Ще си взема същото като твоето.
Това беше най-лесният отговор. След секунди пред нас изскочиха четири, почти прозрачни, чинии, пълни с храна. Луна взе две от тях, побутвайки други две към мен. Долетяха, като бири плъзнати по бар. В едната чиния съзрях нещо подобно на водорасли с желе, а в другата черна супа с настъргано сирене.
Щом се настанихме Луна погледна храната си, а аз — нея. Не знаех как трябваше да се храня. Нямахме нито вилици, нито лъжици, а тя ми направи жест да започвам да плюскам. Хванах от водораслото с ръце, потопих го в желето и го опитах. Надигнах чинията със супа и засърбах, докато течност се стече по брадичката ми. Вкусът на блюдата не бе нито приятен, нито неприятен… по-скоро — нов. Вдигайки очи към Луна, тя се разсмя.
— Какво има?
Бях леко объркан, но щастлив. Досега не я бях виждал да се смее. Това ми достави удоволствие. Тя прокара пръсти отстрани на чинията си и изкара тънки бели струни, които се прикачиха на върха на пръстите ѝ. Бяха дълги около петнайсетина сантиметра. С плавни движения лесно променяше формата им и лесно и „сграбчваше“ от водораслите, или образуваше лъжица, с която загребваше от супата.
— Нарочно ме накара да започна пръв… Знаеше, че не знам как!
— Не. Нямах и представа. — Лъжкиня!
Влизайки не бях обърнал внимание на маниерите на останалите.
— Изигра ме… Искаше да ми се присмееш!
Въпреки неловката ситуация, аз се радвах, че се е пошегувала с мен. Тази друга, докачлива Луна, ми харесваше къде-къде повече.
— Ален, на маса не се говори. — Ах, ти…
Перфектно се бе научила да ползва срещу мен човешките маниери. Бързо усвоих струните и се наситих, въпреки грамажа на ястията. Върнахме чиниите в същата стена, от която ги взехме. На дясната ръка на Луна забелязах, че светят две бели точки, а след секунди засвети и трета. Но на нея изглежда не ѝ правеше впечатление.
— Няма ли да провериш за какво става въпрос?
— Доклади относно сливането на четирите кораба.
— Всички кораби ще се слеят?
— Да. В момента протича този процес. Ще се съберем в очакване на крайното решение на човечеството.
Изглежда не искаха да насилват тяхното мнение над хората. Бяха се оставили на тяхната милостиня, а от нея зависеше и моето бъдеще. Исках да остана на планетата заедно с Луна.
— Да отидем в планетариума? — попитах.
— Какво ще правим там?
— Първият път, когато се срещнахме ми каза, че ще науча повече за истинския свят. Покажи ми!
— Както пожелаеш.
Нямаше как да ѝ кажа истинските си намерения. Влизайки в планетариума, аз се преструвах, че за пръв път идвам тук. Луна ми заобяснява за планети, звезди, галактики, а аз се правех, че всичко това ми е интересно. Но мислите ми бяха другаде. Не ми пукаше коя планета е най-голяма, коя галактика се е сблъскала с друга, или кое слънце е най-горещо. Наслаждавах се на времето ни заедно, опитвайки се да се шегувам с някои от холограмните образи. След „урока“ я помолих да отидем в онази джунгла, в която за малко не се самоубих от глупост.
Луна превключи на „режим“ ботаника, разказвайки ми свойствата на отделните растения, но и това пропусках между ушите. Успях да нацеля момент и откъснах едно от безобидните цветя, за да ѝ го подаря. Жестът ми остана неразбран. Въпреки че бяха следили хората толкова време, не бяха усвоили начините ни да изразим чувствата си. Възнамерявах да я подканя да отидем още някъде, но не се сещах къде. Фитнес залата не беше подходяща, а и нямаше да сме сами.
— Ален, ще отида до първа контролна зала. Имам малко работа с Калиста. Ако желаеш ела и ти.
Вероятно с часове щяха да дирижират пред някоя холограма…
— Мисля, да се поразходя малко.
— Добре. След два часа ще трябва да спя. Ще бъда в апартамента.
— Тогава ще дойда при теб по-късно.
Прозвучах като някой истински „играч“, но далеч не бях такъв. Луна тръгна, а аз нямах представа накъде да се отправя. Исках да понауча малко повече за кораба. Може би щях да открия някое специално място, на което следващия път да заведа Луна. Лутах се из коридорите, които вече не бяха съвсем нови за мен. В изследването си се озовах до входа на голяма зала. Беше празна и непрозрачна, целия под покрит със символи, които не разбирах. Огледах се и видях врата с огромен знак, приличащ на този на „Уроборос“. Но съществото, което си ядеше опашката, не ми приличаше точно на змия. Без да искам докоснах символа…