— Знаех, че ще те намеря тук. Сантименталните сте доста лесни за разчитане.
Ах, да — този, когото най-малко исках да видя, тихо се бе приближил зад мен.
— Здравей, педал. Как я караш?
— Килър?
— Изненадан ли си да ме видиш?
— Какво правиш тук? Как дойде…
— Корабите са слети. Мога да ходя, където си поискам. — Вярно, че Луна спомена това.
— Какво искаш?!
— Дойдох да си уредим сметките.
— Не помня да съм имал сметки за уреждане с теб.
— Какво става? Сдуха ли се? Без онзи клоун Крис не си толкова смел! Видях го с онази малка кучка на име Нана. Изглежда се забавляваха. Едва се сдържах да не ги пребия, но… се сетих за теб.
— За мен?
— Да. Сетих се, че и ти си привързан към извънземните. Реших първо да се позабавлявам с теб, а след това ще набарам тази Нана и…
— Да не си посмял да я докоснеш!
Засмя се.
— И какво ще направиш? Мислиш ли, че можеш да ме спреш? Или ще извикаш приятелчето си да ти помогне?
Килър беше силен и бърз, разбрах го, виждайки го в действие на Земята. Въпреки притеснението, че няма да мога да го надвия, нямаше да позволя този тип да попречи на новия ни живот с Крис, нито да нарани някой от близките ни.
— Ето какво ще стане. Ще ти разбия фасона, а след това и този на дружката ти. Ще изчукам онази малка кучка, после и твоята вийнс. Ще им направя толкова деца, колкото искат. Не мислиш ли, че е страхотен план?
— Какво каза?!
— Какво? Нещо не те устройва ли? Писна ми да оправям само моята вийнс. По-забавно ще е ако ги изредя всички. Как беше онова… хранителна верига… нещо, че по-силния печели…
— Мери си приказките, отрепко! Да те убия ли искаш?!
— Да ме убиеш, а? Очаквам го с нетърпение…
Бях загубил разсъдъка си. Изстрелях се към него и го повалих на пода. Налагах го с цялата си сила, но той изглежда се забавляваше. Бях объркан от реакцията му и за момент загубих ритъм. Килър ме цапардоса с глава. Паднах по гръб, а той се изправи и ме ритна в стомаха. Изхвръкнах метри назад и се ударих в отсрещната стена. Бавно повдигнах глава и видях юмрука, който се отправяше към лицето ми. Последваха серия от безжалостни удари, докато загубих сили да се боря.
— Само това ли можеш?! Фантазьори като теб и онзи клоун не заслужават да са тук!
Опитвах отчаян да се защитя с ръце, но Килър с лекота ги отблъскваше и нанасяше поредният удар. Пред очите ми се спусна червена пелена, ала тялото ми отказваше да изпадне в безсъзнание… не му позволявах да се предаде и докато се концентрирах върху непосилната си задача, ударите спряха. Опитах някак да се фокусирам.
— Какво искаш, бе? И ти ли си просиш боя?
Дочувах бегло гласа на Килър, но не знаех на кого говори. Пренебрегвайки болката, все пак погледнах на страни. На помощ ми се бе притекъл не кой да е друг, а бащата на Луна.
— Не ми харесва това, което виждам тук — каза Абанар.
— Какво ме интересува какво не ти харесва на теб. Отивай и умирай най-после!
— Когато му дойде времето и моят живот ще свърши.
— Не си нужен на никого, затова не е проблем, ако този твой живот и сега свърши!
Усещах насъбралата се злоба в Килър, но не го разбирах. Беше готов да нападне отново. Ярост, която не проумявах. Мигнах за стотна от секундата и Абанар сякаш се телепортира по-близо до нас. Изправил се на метър разстояние Килър се вцепени от изненада и страх. Велсът разлюля небрежно дясната си ръка и удари плешивия в стомаха. Килър хвръкна на няколко метра височина, но нещо го хвана за гушата и го задържа във въздуха. Присвих очи и забелязах, че това „нещо“ е около двуметров израстък — люспест, сиво-лилав на цвят — излизащ иззад Абанар.
От устата на Килър закапа кръв. Опитваше се да каже нещо, но не след дълго загуби съзнание и чак тогава велсът го пусна. Изправих се бавно и тръгнах към тях, треперещ от едва поносима болка.
— Благодаря ти, че… ми помогна…
Безмълвен Абанар се запъти към вратата, която исках по-рано да отворя.
— Какво има… вътре?
Той постави ръката си по средата и масивната повърхност се приплъзна на страни, след което ми направи жест да го последвам.
В помещението беше тъмно, почти нищо не се виждаше, освен две колони със светещи символи наредени през метър разстояние една от друга. Бегло забелязах Абанар да се приближава и докосна първият символ пред нас. Под него се разкри стъклен ковчег, а в него лежеше малко момче.
— Какво е това…
— Това е ерс. Мъжка рожба от нашия вид.
Знаех, че момчето вътре е мъртво, но изглеждаше сякаш спи. Досетих се за „сицилианската спяща красавица“, която е била балсамирана преди близо сто години и в момента изглежда като спящо дете в своя малък стъклен ковчег.