— Това е резултатът от кръстоската на нашия вид и ерени.
Отправих се към следващия символ и го докоснах. Разкри ми се същата картинка.
— А Луна… тя… имала ли е…
— Луна никога не е имала велс до себе си. Никога няма и да има.
— Не те разбирам. Аз съм тук, нали? Аз съм нейният Език!
— Човечеството сте далеч от това, което ерените търсят. Но несъмнено сте последното, на което могат да разчитат.
— Какво имаш предвид?
— Малцина от хората могат да придобият характеристиките на истински велс. Но дори тогава шанса за успешно оплождане е минимален.
— Но не е нулев, нали?
— Човечеството е несъвместимо с кръвта на ерените. В процеса на трансформация повечето от вас развиват сходно ДНК, а малцина достигат почти пълния му потенциал. Ти си един от тях, но дори сега притежаваш недостатък, който ерените пренебрегват.
— Недостатък?
— Какво липсва на този кораб?
— Какво липсва… ерс?
— За да може Ерените да продължат вида си, човечеството трябва да ги дари с мъжки рожби. Задача отредена на малцинство от недоразвити велс.
— Какво…? Не разбирам.
— Гените ви са възпрепятствани да произведат протеини, което играе роля в определяне на крайния фенотип на организма. Двете групи, на които бивате разделяни, имате индивидуален недостатък, свързващ хромозома, който влияе на новообразуваната клетка при вийнс.
— Ъ…?
— Ембриона от така наречените „сиви мъже“ може да е единствено с женска рожба, а от тези като теб — от мъжка. Но съществуващия успех за оплождане на яйцеклетката, е минимален.
— Какво… Луна не ми е споменавала… а е знаела всичко това за нас…
— Разбира се, че не е — прекъсна ме. — Тя не иска да загуби този малък шанс, за който са положили толкова усилия и години на изследвания на човешкия организъм и неговото възприятие към тяхната кръв.
До момента наистина се чувствах специален, но чак сега осъзнах тежестта да съм такъв.
— Ако не успеем да създадем мъжка рожба… то… ерените…
— Ще изчезнат с времето — продължи той.
— Но все пак може и да успеем… Може би човечеството… ние… ще помогнем и ще спасим ерените. Защо вие, от Втория вид, сте против нас? Защото ще ви изместим като техни Велс?
— Никога не сме били против човечеството. Ние сме умираща раса. Опитахме да избегнем края си, но разбрахме колко сме безсилни. Дори след 900 години, за мен все още има непонятни процеси, които движат тази безкрайност. — Боже господи, този е на почти милениум!
— Тогава, защо заставате на пътя ни? Защо не искате ерените да оцелеят?
— Това е и тяхната съдба.
— Какво…?
— Съществуването им е към края си. Безсмислено е да се борят. Колкото повече се опитват, толкова по-болезнено ще е за тях. Не искаме да страдат.
Нежно докосна стъкления ковчег.
— Имал ли си ерс?
— Ланен и Семан. Ерс, които кръвта ми погуби преди повече от триста години. Луна е моята единствена енис. Не искам да изпита същото като мен.
Усещах скръб и болка. Винеше себе си, за загубата на момчетата си.
— Не съм от най-умните човеци… Не знам какво да кажа в такива ситуации… Но знам едно: Харесвам Луна… не… Обикнах я. Ще остана с нея докрай, дори да се окажа провал като велс.
Натиснах символа, ковчега пред мен се скри и аз напуснах унило стаята. Килър все още лежеше в безсъзнание. Подминах го, отправяйки се директно към апартамента на Луна.
Тишина.
Луна се намираше в спалното помещение… чисто гола, с гръб към мен. Не помръдваше и мускул, очаквайки моето пристигане. Повече не можех да се сдържам.
— Дхар…
Изричайки думите останах напълно гол.
— Луна…
Тя извърна глава, а след секунди от таза ѝ „излезе“ опашка. Не се учудих, очаквах го. Но за разлика от тази на Абанар, нейната бе по-деликатна и някак красива. Приближих се. Това беше моментът, за който и двамата копняхме.
Не каза нищо, дори съзирайки разкървавеното ми лице. Впих страстно устни в нейните, след което я сграбчих, и качих върху бедрата си. Положих я нежно върху леглото и се отпуснах отгоре ѝ. Това щеше да бъде първият път и за двама ни. Бях възбуден. Не можех да мисля трезво. Исках да я завладея изцяло. Зацелувах я с цялата си жар, ала любовната игра бе кратка, свършвайки, когато бавно проникнах в нея. Тя потръпна и аз усетих едва доловимата тънка бариера на девствената ѝ ципа.
Целувах я навсякъде — по устните, по врата, по гърдите, по ръцете… Колкото по-бързо се движех, толкова повече се възбуждах. По едно време вече просто я чуках, а тя неприкрито се наслаждаваше. Обърнах я по гръб и навих опашката ѝ около ръката си. Краят на авантюрата ни не се виждаше. Усещах, че мога да продължа с часове, въпреки девствеността си. Сменях позите… аз бях нейният господар в този момент. Аз решавах правилата на играта.