Настаних я върху си. Не беше нужно да ѝ давам напътствия. Тя се задвижи диво. Изправих се на лакти и отново завладях устата ѝ. Прегърнах я силно, усещайки края. Чувствах се несравнимо. Цялото ми същество настръхна от удоволствие.
— Луна… Обичам те… — викът на кулминацията ми отекна в стаята.
Тя не ми отговори, ала за известно време станахме вкопчени един в друг… все пак не след дълго тя се превъртя на една страна. Може би се бях изложил като любовник и техните велс са къде-къде по-активни от мен… Легнах срещу нея, а лицата ни се оказаха на милиметри едно от друго. Издърпах я с ръка към себе си. Поставих главата си върху нейната, и се унесох.
Отворих очите си, но не виждах нищо. Не можех да помръдна, нито да говоря. Дежа вю! За пореден път тялото ми бе сковано и отказваше да ми се подчинява.
— Ален… — гласът идваше някъде от далеч. Носеше се като ехо в пещера. След секунди дочух ясно онзи звук на повтарящо се чупещо стъкло и църковния хор от гласове. Знаех, че идва от Луна, но имаше нещо странно в ритъма му. Дълбоко в първия долавях по-слаб звук, преплитащ се с първия.
— Ален… — повтори тя. — Език мой…
Нежния начин, по който гласът ѝ се носеше ме паникьоса. Предчувствах идващото, но не исках да се случи. Не можеше да ми го причини. Не и след това, което ме накара да изпитам към нея. Напънах всеки мускул в тялото си, трябваше да се събудя възможно най-бързо.
— Сбогом… Език мой!
Най-после успях да отворя очите си. Огледах се — позната обстановка. Намирах се върху речения камък. Поляната беше все същата, огряна от силното слънце. Погледнах ръцете си, те бяха с нормалния човешки телесен цвят. Разбрах — не беше нужно никой да ми обяснява. Пъзелът бързо се нареди.
Те бяха прокудени от човечеството, а ние върнати към нормалния си живот. Бяха ни изоставили, въпреки че трябваше да сме техни велс. Спомних си думите на г-н Барконер. За това как Луна ми въздейства и манипулира… Дали всичко това не беше част от дългогодишния им план? Все пак добре познаваха характера на хората. Бяха способни да предвидят отговора им от самото начало. Не исках да повярвам, че Луна би могла да изиграе подобна роля, без да забележа. Не виждах измама в очите ѝ…
Какво всъщност постигнаха? Успя ли човечеството да спаси вида им? И какви бяха онези преплитащи звуци, които чувах?
Затормозявах се с куп въпроси, чувствах се огорчен, натъжен и излъган. Толкова неща, които исках да ѝ покажа. Толкова много неща, които исках да я попитам. Но се върнах в реалността. Обичах я, но накрая — за мен — тя се оказа невъзможен копнеж. Все едно сърцето ми беше изтръгнато от гърдите, смачкано и ритано.
Как да разбера истинските ѝ чувства? До последния момент тя не ми разкри същността си. А може би аз бях прекалено сляп, за да видя истината? В едно бях сигурен. Луна остави белег върху мен за цял живот, и нямаше нищо общо с гравираното ѝ име върху кожата ми.
Излегнах се върху камъка и се загледах в небето и жаркото слънце.
— Отново се срещаме, приятелю… Все същия си… Все така ослепително дразнещ… Толкова ослепително дразнещ… че чак ме разплакваш.