Учените от „Пийс“ вярвали, че ние ще сме им необходими, за да запълним дупката, която им се отворила. Но всичко е било само хипотези, на база оскъдни факти. Може би грешали и извънземните всъщност да търсят роби, в лицето на примитивната ни раса. Едуард споделял с мен, понеже рано или късно всички ще разберат за инопланетяните. Трябвало да се подготвя за голямата среща, след като вече съм маркиран. Изглеждаше наистина сериозен, докато ми говореше. Настръхнах. Имах чувството, че вече мога да му се доверя. Опитах с всичка сила се да скъсам гривната.
— Мамка му, каква е тази материя… Не мога дори да я разтегна!
Продължавах да дърпам, но единственото, което стана, е да ме заболи китката.
— Дай ми нож!
Пъшках така, сякаш вдигах голяма тежест на лежанка.
— Не може да се свали. Пробвали сме всички познати начини.
— Как така не може да се свали?
Спрях, за да си почина.
— Гривната е направена от непознат за нас материал, който я прави силно устойчива. Изглежда притежава и някакво защитно магнитно поле.
Извади от джоба си скалпел и ми го подаде с дръжката напред.
— Защо имаш такова нещо у себе си? — попитах уплашено.
— Откъде да знам що за човек мога да събудя — отговори ми, с напълно сериозен поглед.
— Вие наистина не се шегувате, а?
— Според мен, вероятно субектите ще могат да я свалят, когато „те“ решат.
Изглежда, вече не бях човек за „Пийс“, а „субект“. Отново изпитах онова странно чувство в стомаха.
— Коя дата сме?
— 17-ти ден на 7-ми месец, 2020 г. — отговори Едуард.
— Нямало ме е само един ден? — прошепнах. — Това поне е успокояващо.
Най-вероятно нашите са си помислили, че съм останал при някой приятел. Не исках да ги притеснявам, камо ли да им разкажа за фантастиката, в която бях попаднал.
— Едуард, как точно са ме отвлекли?
— Нямам идея. Може да е някакъв вид квантова телепортация.
— Нямате ли никакви предположения?
— Не знаем как точно го правят. Никой няма спомен от случилото се.
Протегна ръка да му върна скалпела.
— Може да е по същия начин, по който ние те доведохме тук. — Дълбоко се съмнявам, старче!
Последва наистина дразнещ смях, от който ми се прииска да го цапардосам. Замислих се и върху това — как, къде, и кога, са успели да ме отвлекат. Последното, което помня, е, че се прибирах пеша, леко пийнал от едно купонче, което си направихме с няколко аверчета. И изведнъж се събудих върху огромен камък. Кашата в главата ми ставаше все по-гъста. Телефонът на Едуард иззвъня.
— Колата готова ли е? — заговори на микрофона.
След секунди затвори, без да си отвори отново устата.
— Прибираш се, малкия.
Сигурно бяха разбрали кой съм и къде живея, обаче това не ме изненада особено, въпреки че на излизане не си бях взел документ за самоличност.
Едуард отвори вратата на стаята и с глава ми намекна да го последвам. Тръгнах след него през огромен коридор, а интериора ми навяваше спомени от „Досиетата Х“. Наоколо имаше безброй празни стъклени стаи, които сигурно бяха направени от едностранно пропускливи огледала. Поне докато се намирах в подобна, не можех да видя нищо друго, освен собственото си отражение. Може би все пак Едуард не е толкова луд, за колкото го мислех отначало.
Не след дълго стигнахме до изхода. Предполагах, че вече е следобед, понеже слънцето не жареше толкова безпощадно. Оживеният град ми бе до болка познат. Дори самата сграда я бях виждал преди. Намирахме се на улица „Брокс Бер“, на час — час и половина път от дома ми. Преди мислех, че на това място се намира обикновена рекламна агенция.
След десетина крачки стигнахме до черна, лъскава кола, със затъмнени стъкла и мъж в черно, който чакаше, отворил вратата.
— Това ще е за мен, предполагам?
— Да, ще те откара вкъщи.
Продължих към колата и тъкмо да вляза вътре, когато Едуард ме спря и ми подаде дясната си ръка. Изглежда искаше да се ръкостискаме. Инстинктивно погледнах надолу. Под ръкава на Едуард се поддаде гривна, подобна на моята, но с различен цвят. Беше сива със златисти йероглифи. Моята беше на лявата ръка, а неговата на дясната.
— Да става, каквото ще… — каза той.
— Едуард, мога ли да те попитам още нещо?
— Стига да не отнема много обяснения.
— Беше ли нужно всичко онова в поляната? Сещаш се… Да бъда прострелян така?