— Моля…? — се чу отсреща. — Кой е този на телефона?
Бях малко учуден от думичката „моля“, след като познавах Ерик и знаех, че не я употребява. Изглежда и той имаше друга страна, която е криел от мен. По принцип го раздавахме на по-жаргонни думи.
— Ерик, аз съм, бе. Позна ли ме?
— О, какво става? Абе, защо не ми изписва, че си ти?
— Загубих си телефона. Взех си нов, с нова карта.
— Е, за какво не си остави стария номер? Защо си го променил? — Мамка му!
Не само, че бях без късмет, но и бях пълен глупак. Въобще не се сетих, че мога да си върна номера, декларирайки, че съм си загубил картата.
— Какво да ти кажа, приятел… Ново начало! Искаш ли да излезем да пийнем по нещо?
— Става. Къде ще се срещнем?
— След двадесетина минути на парка „Уор Хаймс“. Как ти се струва?
— Там съм. Само не закъснявай, че по принцип ти е навик! — Не говориш ли за себе си?!
— Няма, споко — засмях се.
Успя да ме разведри от мрачните ми мисли. Отправих се към парка и седнах на пейката, на която винаги се чакахме. Не след дълго, Ерик се появи и веднага звънна на още двама наши авери. Изчакахме ги и тръгнахме към „Ретрото“ — заведение, където се събирахме редовно. Настанихме се и започнахме да си говорим и да се смеем на старите си издънки. После се разходихме из града, посетихме още няколко редовни наши си места и вечерта неусетно ни застигна. Всеки се отправи към дома си, а аз направих същото. Нищо необичайно не се случи този ден. Дори осъзнах, че не съм се и притеснявал. Всичко вървеше както едно време. Приятелите дори не забелязаха гривната на ръката ми, а колкото повече я гледах, толкова повече намирах нещо фешън в нея, с тези златисти йероглифи от близкия изток. Не знаех дали е някакъв надпис, или беше просто номерация, с която да ни отличават.
Пощраках около час на компютъра и си легнах. На сутринта отворих очи и започнах да живея живота си отново ден за ден, но ми беше станало тик да гледам дали гривната е все още на мястото си…
Нямаше да ми липсва, ако се събудя без нея.
Мина месец, откакто се прибрах от онази сграда на организация „Пийс“. Навън валеше отново, което ми напомняше за първата нощ след историята на Едуард.
Чудех се, дали не са забравили за мен? Дори си помислих, че всичко може да е било някаква шега. Не знаех дали да съм ядосан, или радостен. Но това, което знаех със сигурност, е, че днес имах интервю за работа и трябва да се покажа в приличен вид.
Изкъпах се, след което си облякох най-хубавите дрехи и се отправих към фирмата, където бе насрочено интервюто. Бях си пуснал автобиографията в голяма кооперация за длъжността — чистач. За първа работа ми се стори удачна, пък и срамна работа няма, а парите не бяха лоши. Стигнах и до въпросния кабинет, зад чиято врата ме чакаше „бъдещия шеф“. Почуках два пъти.
— Влизай!
— Здравейте — поздравих на влизане.
Кабинетът беше доста в крак с модата. Пред мен — широк аквариум с много големи и зъбести риби, приличащи на акули. Не можех да ги определя какви са.
— Имам уговорено интервю за работа за длъжността на чистач.
— Добре. Седни! — облегна се на големия си кожен стол и скръсти ръце.
На стената бяха закачени бели маски, всяка изразяваща различна емоция. Наистина зловещи.
— Какво си завършил и къде си работил досега? Опит на подобна длъжност и колко време?
— Ами… не, нямам опит… Досега не съм работил никъде, затова нямам трудов стаж.
— А, добре… ясно — отговори с пренебрежителен тон. — Ще те имам предвид.
— Само това ли беше?
— Да, достатъчно ми е. Благодаря ти, че дойде! — Майната ти и на теб, откачалко!
След като излязох и затворих вратата, веднага му теглих още една майна на този разчорлен къдравелко. За мен разговора ясно означаваше, че съм скъсан, а въпросите му ми подсказаха, че дори не си бе направил труда да ми прочете автобиографията. Та той веднага се отказа от мен, щом разбра, че нямам трудов стаж. Кооперацията е голяма, и сигурно всички имат важна роля в нея, за да може сградата да бъде показвана в целия ѝ блясък… Но, какво по дяволите — чистач?! Дори аз бих се справил.
Взех си градския вестник, да потърся нещо друго, и се отправих към „Ретрото“. Разбрах се с приятели да се чакаме там, след интервюто. Влязох вътре и седнах при тях, с клюмнала глава над вестника, което трябваше да им подскаже, че не съм взет на работа и да не ме закачат, докато търся из обявите.
Останалите, както и най-добрият ми приятел, са от заможни семейства. Тоест не им се налагаше да си търсят работа. Всичко им се даваше — пари, коли, а останалото бе леснопостижимо, но при мен нещата се случваха по трудния начин. Не че имах нещо против. Според мен самостоятелността е връхна точка в живота, но не е като да не исках и нещо в бонус.