Трябваше да си намеря работа, за да мога да изкарам пари за книжка, а след време и за кола. Мислех за съвсем нормални неща, за които би си мислело всяко момче на моята възраст. Около половин час, се ровех из вестника и звънях насам-натам, а покрай мен хиленето не спираше. Другарите ми говореха и правеха някакви глупости, с които само ми пречеха. Изгледах ги намусено и отново се върнах върху вестника.
Внезапно кикотенето им спря, както и музиката в заведението. Оттлепих глава от обявите и погледнах към тях, а след това към останалите в заведението, чудейки се какво става.
Всички зяпаха към нещо зад мен с широко отворени очи. Обърнах се, а на входа стояха две жени. Ала това не бяха обикновени жени. Въпреки че Едуард забрави да ми ги опише, знаех, че това са „те“. Определено не ставаше въпрос за някакъв кос плей. Бяха с дълги бели коси и с уши като на елфи. Имаха сив цвят на кожата и черни очи, които те поглъщаха. Наистина, представляваха красива гледка, но в същото време плашеща.
— Мамка му! Мамка му! — подскочих от стола.
Настръхнах и започнах да треперя.
— В-вие ли сте „вийнс“? — попитах заекващо. — Много ясно, че са те, глупако!
Не знаех какво да сторя, нито дали ме разбираха. Все пак се предполагаше, щом са имали контакт с хората. Двете ме изгледаха косо, а всички в заведението със сигурност умираха от любопитство. Аз поне знаех какво са и най-вероятно заради кого са тук.
— Изглежда вече знаеш за нас — проговори едната.
Гласът ѝ беше като музика за ушите, нежен и тих. Стъписах се. Имах чувството, че ще си глътна езика.
— Време е да дойдеш с нас — допълни другата. — Ще трябва да изпълниш връчения ти дълг.
И тя имаше невероятно опияняващ глас, красив и мистериозен, като самата нея.
— Връчен дълг? Не е ли по-точно насилствен дълг?
Продължиха да ме гледат, без да продумат.
— Ако откажа да го изпълня? Какви ще са последиците?
— Не мисля, че ще е правилен избор — продължи втората. — Ще имаш възможността да си част от нещо голямо. Ще опознаеш истинския свят.
— Но ако не искам да съм част от това голямо… нещо… и да опознавам света?
— Не може да откажеш. Просто ще трябва да приемеш. — Ама, че кучка! Връщам си думите назад…
Тя вдигна лявата си ръка и ми показа гривна, същата като моята.
— Ти си моят Език. Тази гривна те свързва само и единствено с мен.
Погледнах китката си, мигайки безмълвно.
— Ти си мой. Част от мен ще се изпише върху теб. — Наистина ли се случва това?
Ето че ги срещнах, както предрече Едуард. Вече се бях ощипал. Това не беше сън. Не очаквах да се появят по този начин и то на обществено място. Станах от стола и се доближих до тях.
— Да тръгваме, но не очаквайте да стане на вашето.
В този момент казах това, което мислех. Неизбежно и глупаво щеше да е, ако се опитам да избягам.
Чуха се тихи въпроси зад гърба ми, но не отговорих. Излязох от заведението заедно със сивите жени, а насреща ми… огромно кристално нещо, което се носеше на четири, може би пет метра от земята. Не издаваше никакъв звук. Беше триъгълно и голямо колкото автобус. Най-вероятно ставаше въпрос за космически кораб. Наоколо се бяха събрали хора, взиращи се в невероятната и нова гледка. Двете вийнс застанаха под кораба, видимо очаквайки да сторя същото.
Въздъхвайки направих и останалите стъпки, които може би щяха да ме отделят завинаги от тази планета. Застанах до извънземните и след около пет секунди, осъзнах, че съм обкръжен от дебело, но прозрачно стъкло. Бяхме на борда, без дори да разбера кога успяхме да се качим. Можех да видя хората, които зяпаха към нас. Вероятно и те можеха да ни видят. Наоколо нямаше никакви извънземни технологии, а само след секунди забелязах как градът започна да се „смалява“ — хората, дърветата, сградите… Издигахме се.
Обляха ме студени вълни, понеже ме беше страх от високо. Хвърлих се на стъкления под по гръб и извърнах очи към небето, за да не повърна от обземащото ме неприятно чувство. Сигурно щяхме да излезем с това нещо в Космоса и там щяхме да влезем в кораб-майка. Поне така ставаше по филмите. С приближаването ни до облаците нещо заблещука. Сега вече можех да го видя — огромна кристална стена, през която сякаш слънчевите лъчи просто преминаваха и достигаха до повърхността на планетата ни. Ставаше все по-ясно и по-голямо, с дисковидна форма, навярно по-голяма от най-голямото футболно игрище, която се забелязваше единствено от непосредствена близост.