„Вдянахме“ се в новия кораб, като че ли бяхме липсваща част от сложен пъзел. Моментално след прикачването ни стъклена врата, почти неуловима за окото, се отвори.
— Намираш се на кораба „Ерени–1 ОС“ — каза първата, която ми проговори в заведението. — Нужно е да си подбираш думите, когато срещнеш велс от Втория вид.
— Велс? — запитах зачудено, докато още лежах на пода, задушен от фобията си.
— Това са велс, които вие хората ще заместите в бъдеще — отговори онази, за която уж съм бил свързан. — Избраните от вас ще станат нашия нов Език. Дори ти лесно ще ги познаеш, цвета на кожата им наподобява вашето лилаво.
Изправих се и излязохме от малкия кораб. Отвътре по-големият изглеждаше все така празен, от каквито и да е видими технологии. Но беше пълно със сиви жени, които сякаш летяха. Бяха над и под мен. Крачеха във въздуха и с движение на ръцете управляваха холограмни изображения, изникващи от нищото.
В този момент аз самият сякаш летях, но всъщност стъпвах по под, който беше напълно невидим за човешко око.
Двете извънземни, до мен си казаха нещо на неразбираем език, след което едната се отправи нанякъде. Остана тази, за която съм бил „Език“. Докато наблюдавах другата да се отдалечава, забелязах, че носи сива гривна на дясната си ръка. Такава беше и тази на Едуард.
— Знам, че имаш доста въпроси към нас. Затова кои сме, и какво възнамеряваме да правим с вас.
— Щеше да е странно, ако нямах, нали?
— Преди това е нужно да ме последваш, за да преминеш втория етап.
— Какъв втори етап? За какви етапи става въпрос?
Все повече се притеснявах, след като разбрах, че не са приключили с игричките.
— Този етап трябва да го преминеш в точно определено време, а това време е сега.
— Не отивам никъде, докато не ми кажеш повече за това място! И тези етапи!
— Последвай ме, понеже вече закъсняваш. — Ало, не ме ли чу?
— Изглежда е доста важно за теб да го премина? — Ей сега ще ти покажа какво е да си бунтар!
— Не по-малко е и за теб, човеко. Ще умреш, ако не преминеш навреме.
Причерня ми.
— Ще умра? Какво чакаме тогава? Да тръгваме! — отправих се към погрешната посока.
— След мен, човеко.
— А, да… Ти знаеш пътя. Корабът е твой… ваш… Идвам!
Докато вървяхме през почти претъпканата огромна зала, забелязах, че сивата жена с мен се различава от останалите. Не само, че имаше лилава гривна, като моята, но също така шарките в облеклото ѝ бяха по-различни от тези на останалите. Дрехите ѝ бяха сиво-черни, впити по тялото, с разни златисти йероглифи на двете рамена. Останалите бяха с тъмно черни дрехи, с по един златист йероглиф на дясното рамо. Предположих, че е някакъв по-висок ранг. На Земята също винаги можеше да различиш войник от генерал, след като генералът е най-изтупан, с разните му там медали и пагони.
След около двуминутно ходене достигнахме някакъв асансьор, който се състоеше от двуметрова черна основа и… нищо друго. Знаех, че е асансьор, понеже наоколо виждах как сивите жени се придвижваха нагоре-надолу с подобни неща. Беше като капсула, която прелита. Качихме се, а тя изкара някаква холограма във въздуха, изписана с непознати знаци. В моите очи такива нечетливи и непознати букви и числа, написани под ченгел, си бяха просто йероглифи.
Асансьорът придоби синя форма, и потегли плавно надолу. Нищо не се променяше, докато се движехме. Но когато асансьорът спря, вече не можех да кажа същото. Този етаж гъмжеше от тези жени, както и от голи мъже — мъже от нашата планета, които се носеха във въздуха. Бяха държани от нещо като пипала, простиращи се по цялото им тяло и закриващи анатомията им.
— Всяка от нас седи до своя Език, докато втория етап не приключи. Когато завърши успешно, Езикът ще бъде длъжен да последва тази вийнс, която го е избрала.
— Щом в думите ти има „успешно“, това означава ли, че има и „неуспешно“? — попитах уплашен. — Нали трябваше просто да го направим навреме?
— Процентът на неуспех е много малък, затова не се опасявам от подобен завършек. — Не се опасяваш, защото не си на мое място!
— Но ако аз съм в този малък процент, какво ще се случи с мен?
— Ще умреш — отговори тя след няколко секундно мълчание.
— Ааа, ще умра. Ясно… Вече съм го чувал това.
Продължихме напред и забелязах, че за разлика от мен останалите мъже имаха сиви гривни. Не знаех защо само аз съм с лилава. Изглежда единствения начин да разбера, беше да премина този втори етап и да попитам „моята нова изгора“, а в момента дори името ѝ не знаех. Не след дълго стигнахме до една празна стая и влязохме вътре.
— Съблечи се чисто гол.