— Знаех, че ще кажеш това… Защо трябва да сме голи?
— Необходимо е векторите да прилепнат плътно по телата ви. Няма да усетиш никаква болка по време на процедурата.
— Какво точно ще ми направят тези вектори?
— Ще те превърнат в истински велс. Ти си в най-близка форма до оригинала.
— В най-близка форма до оригинала?
— Това е предпоследната процедура, преди да сме напълно сигурни в развитието ви.
Тръгна към средата на стаята с типичната ѝ сдържана и изтънчена походка.
— Застани между кръга на пода и тавана, и след един ден ще получиш отговорите си.
Въобще не обръщаше внимание на повечето ми въпроси. Истинска егоистка, а се подразбираше, че нямаше скоро да сложим край на игричките.
Съблякох се, без капка срам, застанах върху кръга на пода и се взрях в другия над мен. След миг цялото ми тяло бе покрито от пипалата… Те ме повдигнаха и задържаха във въздуха. Чувството беше все едно мокри парцали са се залепили по кожата ми. Не усещах болка, но се почувствах отпаднал, сякаш ми изпиваха силата. Не след дълго вече затварях очи, а последното, което видях бе Нейното лице.
II Промяната
Причерня ми, непроницаем мрак, носещ се като черна гъста мъгла надлъж и нашир.
Не знаех какво трябва да сторя. Очакваше ли се от мен да продължа напред, или просто да чакам? Но, какво да чакам… Знаех, че този свят не е истински, но защо го чувствах толкова реален? Усещах студената и загадъчна мъгла, която ме заобикаляше, и страха, който се просмукваше в тялото ми. Изведнъж се появи някакъв шум. Хаотично ту се усилваше, ту затихваше. Бих го оприличил като чупещо се стъкло. В шума се носеше и някакво „ехо“, комбинирано, сякаш с напевни гласове от църковен хор. С усилването на шума, черната мъгла започна да се разсейва. Бях на път да зърна истинския свят.
Исках да се събудя у дома.
Отворих очи и лицето на сивата извънземна жена изникна пред погледа ми. Точно като последните ми мигове, преди да се унеса в онзи ужасен свят. Тя продължи ролята си на кукла манекен с втренчен сух поглед. Имах чувството, че дори не дишаше. А аз все още бях държан от векторите, които ме бяха разпънали, подобно Исус на кръста.
— Преминах ли?
— Да. Не си мъртъв.
— За момент мисля, че бях…
Тя демонстрираше арогантното си държание, и това никак не ме въодушевяваше, за да успея да се впиша в новата картина, с неизвестен автор. Но бях чел, че зад арогантността се крие страх, който прикрива слабостта на даден човек. Но не виждах страх в очите ѝ. Нито човек. Подразних се, въпреки че трябваше да съм щастлив… нали бях жив.
— Мисията изпълнена? Още един етап и ще стана твой „Език“, нали?
Не получих отговор.
— Накрая ще остане само да ти направя серенада под терасата — усмихнах се.
— Не те разбирам.
— Станахме двама. Все пак намерихме нещо общо между нас.
— Обясни ми, човеко! Какво искаш да кажеш?
— Нищо… Мисля и аз да отговарям, само когато ми е удобно.
Разбрах как ще потръгне живота ми отсега нататък. Ще прекарам остатъка от него с извънземно, на което ще трябва да изпълнявам всяка прищявка. Та ние не можехме дори един нормален диалог да завържем. Но бях страхливец, който не можеше да изрече обърканите си мисли на глас. Беше ме яд на себе си, но аз си бях такъв по рождение. Приемах проблемите, вместо да ги преборя. Исках да покажа, че не съм бездушен предмет, но всъщност съм точно такъв.
Извънземната премести някакво холограмно изображение с ръката си и пипалата ме спуснаха плавно на пода. Преди да се усетя те изчезнаха в горния кръг на тавана. Бях стъпил в гъста локва, която вероятно бе от слузестите проклетии.
— Тези дрехи ще носиш през деня — „сивата“ ми подаде не много малък черен вързоп.
— А за през нощта? Пижамата?
— Нямаме такива. — И от шеги не разбираме? Но май пък обичате да спите голи?
Забелязах, че не изпита интерес към тялото ми. Дори, когато се съблякох, тя не отделяше поглед от очите ми. Може би се беше нагледала по време на отвличанията. А може би не правеха плътска любов, а някаква виртуална, без да се докосват. Или просто се вдетинявах. Вероятно ставаше въпрос за добро възпитание. Но ако тя застанеше гола пред мен, определено нямаше да я гледам в очите.
Когато облякох дрехите те сами започнаха да се оразмеряват върху тялото ми. Закопчаваха се с невидими копчета, дори продължиха надолу по стъпалото ми, образувайки ниска обувка. Все едно изрекох думите: „В пауър рейнджър превърни ме!“ и се сдобих с екип.
Вече облечен, извънземната се доближи. Протегна лявата си ръка към лицето ми и ме докосна. Пръстите ѝ бяха леденостудени, а от такава близост очите ѝ още по-плашещи. За пръв път я виждах толкова отблизо. Тъмни ириси и лилави зеници, а склерите бели, увенчани с черни и изострени мигли. Но не това я правеше привлекателна. Имаше тънки и черни вежди. Заострено, малко носле, и сочни розови устни. Не на последно място — гладка, сива кожа. Всяка черта на лицето ѝ бе перфектна.