Станаха и заобиколиха купчината пръст, която беше с размера на гараж за една кола. Кикаха си позволи да хвърли поглед назад. Основната маса бе паднала на броени крачки зад тях. От нея стърчаха клони, пипала и ритащи крака.
Вече бяха в безопасност. Той спря и Анана последва примера му.
Другите ги бяха изпреварили и с удивление разглеждаха огромния пръстен от пръст, който обграждаше основата на хълма. Процесът обаче явно продължаваше, защото и в този момент от върха се откъсваха огромни парчета и погребваха под себе си гледката на опустошението.
От дърветата бяха оцелели към стотина. Те продължаваха клатушкайки се да се отдалечават с бавен бяг от мястото на катастрофата.
— Трябва да пленим няколко от най-задните дървета — отбеляза Кикаха. — Имаме нужда от още ябълки. Без тях нямаме шанс да стигнем до водата.
Макар всички да бяха разтърсени от последните събития, те веднага се отправиха по следите на дърветата. Анана хвърли секирата си, а МакКей каската. Не след дълго разполагаха с повече плодове, отколкото можеха да носят. Всеки изяде по дузина, напълвайки корема си с храна и влага.
После тръгнаха към водния басейн. Надяваха се, че вървят в правилната посока. Лесно беше да се сбърка посоката в свят без слънце и постоянно променящ се пейзаж. Дори планината, избрана за ориентир, можеше да се превърне в долина на следващия ден.
Анана, която вървеше непосредствено до Кикаха, прошепна:
— Изостани малко.
Той забави ход, без да пита. Изчакаха другите да се отдалечат достатъчно.
— Какво има?
Тя вдигна лъчемета и му показа тревожно мигащия индикатор в дръжката. После завъртя диска на регулатора и индикаторът изгасна.
— Енергията, с която разполагаме, е достатъчна за едно срязване до три секунди на разстояние до шейсет стъпки. Разбира се, ако превключа на бавно изгаряне или на парализа, зарядът ще издържи малко повече.
— Не мисля че ще опитат нещо срещу нас, дори да знаят за истинското положение на нещата. Те повече се нуждаят от нас за да оцелеят, отколкото ние от тях. Но когато… ако… намерим двореца на Уртона, тогава ще трябва много да внимаваме. Мен лично ме безпокои, че лъчеметът би могъл да ни потрябва за други цели.
Той поспря и се загледа над главата на Анана.
— Например за това.
Тя извърна глава.
На билото на планински масив на около две мили от тях се виждаше дълга редица движещи се предмети. Дори от това разстояние и при тази светлина, тя ясно различаваше, че става дума за смесена група от големи животни и човешки същества.
— Туземците — ненужно поясни той.
Пета глава
Тримата мъже бяха спрели и подозрително ги гледаха. Двама от тях тръгнаха напред и Червения Орк ги приветства.
— Какво, по дяволите, кроите?
Кикаха се засмя:
— Колко приятно е да се пътува заедно с параноици. Обсъждахме ето това — и той посочи към превала.
МакКей простена и запита:
— Какво ли още ни очаква?
А Анана се поинтересува:
— Всички местни жители ли се отнасят враждебно към пришълците?
— Не знам — призна Уртона. — Със сигурност ми е известно, че притежават силно развито чувство за племенна принадлежност. Едно време имах навика да летя над планетата и да ги наблюдавам, и не си спомням някога да съм срещал две племена да се разминат, без да възникне някакъв конфликт. Но поне са лишени от териториални претенции. И как ли биха могли да имат такива?
Анана му се усмихна в отговор:
— Хайде, чичо, питам се как ли биха реагирали, ако те представим като Повелителя на тази планета. Онзи, създал това ужасно място и прехвърлил тук насила техните предци от Земята.
Уртона пребледня, но отговори:
— Те са свикнали с този свят. Те не знаят, че може да има по-добър.
— Живеят ли по хиляда години както в света на Джадауин?
— Не. Стигат до стотина, но не страдат от никакви болести.
— Сигурно са ни забелязали — обади се Кикаха. — Предлагам да продължим в същата посока.
Те тръгнаха отново, хвърляйки от време на време поглед към планинския превал. Два часа по-късно керванът изчезна откъм другата страна. Никакви тектонични преобразувания не се бяха случили междувременно. Това явно беше една от областите, в които топологичните мутации се развиваха с по-ниска скорост.
Падна „нощта“. Светлочервеният небесен купол бе прорязан от по-тъмни ивици, все хоризонтални и с различна широчина. С напредване на времето ивиците се разширяваха и потъмняваха. Когато се сляха, небето се превърна в равномерно оцветена тъмночервена пелена, някак гневна и заплашителна.
Пред тях, докъдето им стигнеше погледа, се простираше равнина. Планините бяха изчезнали, макар да им бе трудно да определят дали се бяха размили в равнината или просто бяха се скрили в тъмнината. Не бяха сами. Наблизо, но не непосредствено до тях, се долавяше неспирното движение на хиляди животни: много видове антилопи, газели, стадо лишени от бивни слонове, малка група лосове-гиганти.