Уртона подхвърли, че наоколо несъмнено се навъртат и едри представители на котките, както и диви кучета. Но котките сигурно нямаше да се задържат тук дълго, защото нямаха никакъв шанс да заловят плячка из тази лишена от дървета равнина. Имаше разбира се и по-дребни видове от рода на леопарда, които можеха да настигнат всичко с изключение на щраусоподобните птици. Но не бяха виждали такива наблизо.
Кикаха бе опитал да се приближи бавно и предпазливо до антилопите. Надяваше се да не ги подплаши, преди да е стигнал на разстояние, от което да стреля с лъка си. Но те отказаха да му сътрудничат.
Изведнъж се разнесе някакво цвъркане и животните се втурнаха в безпорядък. Из равнината отекна грохота на хиляди копита. Не се вдигна прах: мазната почва никога не изсъхваше до такава степен, с изключение на моментите, когато в даден район се извършваше необичайно бърза промяна и генерираната по време на този процес топлина изгонваше влагата от земята.
Кикаха остана, без да помръдва, докато около него се стрелкаха телата на хиляди бягащи и подскачащи животни. Когато редиците им пооредяха той стреля и улучи със стрелата си една газела. Анана, която стоеше на неколкостотин метра от него, притича с лъчемет в ръка. Миг по-късно той разбра причината за нейното безпокойство. Цвъркането се засили и в полумрака се появи глутница дългокраки бабуини. Те си бяха напълно четирикраки, тъй като предните и задните им крайници бяха с еднаква дължина. Това, което можеха да бъдат „ръце“, по нищо не се отличаваха от „краката“.
Бяха едри и най-големият екземпляр сигурно достигаше до стотина фунта. Пронесоха се покрай него, озъбили паст, от която се стичаше слюнка. Миг по-късно вече ги нямаше.
Кикаха въздъхна с облекчение, наблюдавайки последното тяло да се се слива с тъмнината. Според Уртона при определени обстоятелства те не биха се поколебали да атакуват и хора. За щастие, когато се впускаха след антилопи, нищо не можело да ги отклони от пътя им. Но ако не успеели да заловят поне една, като нищо можели да се върнат за групата, която току-що бяха подминали.
Кикаха разпори газелата с ножа си. Орк се обади:
— Повдига ми се вече от това сурово месо! Умирам от глад, но стомахът ми започва да кипи в киселини само при мисълта за кървавите късове!
Ухилен Кикаха му предложи първия къс:
— Защо не опиташ вегетарианството? Ядки, плодове, малини…
МакКей се намеси с гримаса на лицето:
— И на мен не ми харесва. Не мога да се отърва от чувството, че животното е още живо. И сякаш се опитва да изпълзи обратно през гърлото ми.
— Опитай едно от бъбречетата — предложи му Кикаха. — Те са рядък деликатес. И са много крехки. А може би предпочиташ тестис?
— Наистина си отвратителен — възмути се Анана. — Защо не можеш да се видиш с тази кръв, стичаща се по брадата ти.
Но въпреки всичко тя взе предложения й тестис и си отряза парче. После го изяде с лишено от всякакво изражение лице.
— Не е лошо, нали? — усмихна й се Кикаха. — А ако умираш от глад, дори може да ти се стори превъзходно.
За известно време се възцари тишина. Кикаха първи приключи с яденето. Леко се уригна и стана с нож в ръката. Анана му даде секирата си и той се захвана да реже рогата на антилопата. Дълги към две стъпки, те представляваха великолепни оръжия. Най-сетне той успя да ги отдели от черепа и ги затъкна в пояса си.
— Когато намерим клони, ще си направи чудесни копия от тях.
Някой в тъмното шумно измляска и накара всички да скочат на крака и да се огледат. Мляскането се усили. След малко една огромна фигура изплува в червения полуздрач. Кикаха наричаше това животно „моа“ и то наистина изглеждаше като отдавна изчезналата новозеландска птица. На височина достигаше дванайсет стъпки, имаше рудиментарни крилца, дълги дебели крака, завършващи с по два пръста, въоръжени с нокът и притежаваше голяма глава с клюн като ятаган.
Кикаха захвърли главата на антилопата и два от краката й колкото можа по-далече. По-малката сила на тежестта му позволи да ги запрати много по-далеч, отколкото би могъл да го стори на Земята. Огромната птица се бе насочила към тях. Но когато парчетата се пронесоха във въздуха над нея, тя се запъти след тях. Когато приближи на четиридесет стъпки от падналите парчета тя спря, огледа ги внимателно с едно око, после се затича към тях. Убеди се, че хората не са помръднали, сграбчи краката с клюна си и побягна.