Кикаха вдигна от земята единия преден крак и предложи всеки от останалите да вземе по нещо.
— Може да ни се прияде посред нощ. Не бих препоръчал някому да отлага за по-късно. В тази горещина месото ще се развали много бързо.
— Боже, как ми се иска малко вода — въздъхна МакКей. — Жаден съм наистина, но най-напред бих искал да измия от себе си тази кръв.
— Ще го направиш като стигнем до езерото — успокои го Кикаха. — Какво щастие, че мухите не ни досаждат през нощта. Но ако утрото ни завари, преди да сме се добрали до водата, ще ни нападнат облаци насекоми.
И те продължиха. Смятаха че са изминали към десетина мили от хълма. Още два часа и щяха да стигнат до езерото, ако правилно бяха преценили разделящото ги разстояние. Но даже и след три часа по часовника на Анана, все още нямаше никакви признаци на вода.
— Изглежда е било по-далече, отколкото сме предполагали — изкоментира Кикаха. — Другото обяснение е, че не сме се движили по права линия.
Равнината започваше леко да се спуска. След час се намираха в плитка долчинка, широка не повече от една миля, която се простираше докъдето им стигнеше погледа. Към края на втория час бяха стигнали отсрещния край на долчинката. Когато спряха да починат се намираха на дъното на дълбока бразда, висока към дванайсет стъпки, но два пъти по-тясна.
Стените й бяха стръмни, но не бе невъзможно да се изкачат. Поне засега.
Кикаха установи с известно безпокойство, че около тях бяха изчезнали всякакви признаци на живот и почти нямаше растителност.
— Струва ми се, че ще е по-добре да се качим обратно на равнината — обади се той след време. — Не мога да се отърва от едно странно усещане тук.
— Просто много вървяхме — въздъхна Уртона. — Толкова се уморих, че не мога да си представя как ще направя още една крачка.
— Тогава остани тук — предложи червенокосият. Изправи се и каза на Анана: — Ела с мен.
И в същия миг усети влага да покрива краката му. Другите скочиха на крака с викове на изненада. По дъното течеше вода, изглеждаща черна в полумрака. Секунди след като осмислиха какво става, тя вече покриваше глезените им.
— Охо! — извика Кикаха. — Изглежда се оттича от езерото. Тичайте с всичка сила!
Най-близкият бряг се намираше на около една осма от милята от тях. Кикаха захвърли крака на антилопата. Преметнал лъка и колчана през едното рамо, калъфа с Рога през другото, той се затича към брега. Другите го задминаха, но както и преди Анана го хвана за ръка, за да му помогне. Когато бяха преполовили разстоянието до спасителния бряг, водата се бе изкачила вече до коленете им. Това ги забавяше, но те продължаваха напред. И тогава Кикаха обърна случайно глава наляво и видя водна стена, два пъти по-висока от него, да се носи към тях.
Уртона пръв стигна до брега. Отпусна се на колене, хвана едната ръка на МакКей и му помогна да се изкатери и той. Червения Орк се опита да се вкопчи в глезена на негъра, но го изпусна, плъзна се обратно в оврага и отново се хвърли да пълзи нагоре. МакКей му подаде ръка, но Уртона му прошепна нещо и той се дръпна.
Въпреки това Червения Орк съумя сам да се изкачи. Водата стигаше до кръста на Кикаха и Анана. Когато и те стигнаха на свой ред до брега, Анана го пусна и Кикаха се подхлъзна и падна назад, но веднага се изправи. Той вече усещаше треперенето на земята под краката си и добре разбираше, че това е звуковото предупреждение за приближаващата водна маса.
Хвана Анана за краката, буквално я изхвърли нагоре, после сам започна да се катери след нея. Тя го хвана за лявата китка и го задърпа. Другата му ръка се вкопчи в тревата и той се изтегли. Останалите трима стояха наблизо и с жив интерес наблюдаваха какво ще стане. Той ги изруга, че дори не се бяха опитали да й помогнат.
Орк сви рамене. Уртона се захили. Неочаквано Уртона се хвърли към Орк и го блъсна. Орк изкрещя и падна. МакКей ловко изтегли лъчемета от колана на Анана. Едновременно с това движение той я тласна с длан в гърба. Анана също изкрещя и също падна обратно в потока.
Уртона се извърна и заповяда:
— Дай ми Рога на Шамбаримен!
Кикаха бе смаян от светкавичния развой на събитията. Бе очаквал предателство, но не толкова скоро.
— Върви по дяволите! — каза той. Не бе имал време да погледне какво става с Анана, но чуваше боричкането й наблизо. Тя извика нещо и макар да не можеше да я види, той се досети, че сигурно се опитва да се изкатери обратно на брега. Червения Орк не издаваше нито звук.
Кикаха бавно свали ремъка на калъфа през рамо. Уртона очаквателно се ухили, но усмивката му замръзна, когато видя, че Кикаха вдига калъфа над водата.