Местността започваше да се изпълва с животни. Те явно бяха подушили водата и сега идваха на водопой. Наложи му се да заобиколи стадо слонове, които всмукваха вода през хоботите си, за да я изхвърлят под налягане в устата. Малките слончета плуваха и си играеха едно с друго. Водачът — слоница с огромни габарити — го изгледа заплашително, но не направи опит да го нападне.
Животните бяха с височината на африкански слонове, макар и не така масивни.
Половин час по-късно той се натъкна на друго стадо, което атакуваше цяла „горичка“ от стрелящите растения. Те изхвърляха малките си стрелички по дебелокожите създания, които просто ги игнорираха. Очевидно отровата не им действаше. Възрастните се нахвърлиха върху редиците на растенията, събориха ги и започнаха да окастрят по-малките клонки с хоботите си. После хващаха стеблата по средата и ги напъхваха напречно в необятната си паст. Следваше счупване с огромните кътници, после слонът вдигаше натрошените парчета и започваше да преживя. Всичко — както самото растение, така и белтъчната му част — свършваше в огромната уста.
По-младите животни се хранеха наготово с парчетата след натрошаването на стеблата.
Няколко растения се отдалечиха, без да бъдат преследвани от слоновете. Те обаче станаха жертва на семейство гигантски лосове, които също имаха имунитет към отровата на стреличките. Нападателите, които изглеждаха досущ като синьокожите, безроги канадски лосове, разкъсваха падналите растения със зъби.
Кихаха, който бе успял да се приближи до тях по-близко, отколкото до дебелокожите, забеляза, че лосовете внимават в едно нещо: когато стигаха до стрелящия орган, те го избутваха настрани. Всичко останало, включително месестите крака, потъваше в гърлата им.
Кикаха изчака удобен момент и дръпна една от кожестите торбички. Разряза я и видя, че е пълна със стрелички, всяка в нещо като капсула. Уви ги в ново парче от панталоните си и потегли.
На няколко пъти пътят му бе пресичан от саблезъби тигри с ръждивочервена окраска и големина на лъвове. Предпазливо ги изчакваше да продължат нататък. Не оставаше незабелязан, но поне за момента те не се интересуваха от особата му. Не обръщаха внимание и на копитните животни. Изглежда в момента ги вълнуваше единствено мисълта за водата.
Глутница диви вълци го задмина с провесени червени, изпускащи пара езици, с блеснали изумруденозелени очи. Бяха над две и половина стъпки високи и кожата им бе на петна като при леопардите.
Веднъж се натъкна на семейство кенгуроподобни създания с неговата височина. Главите им обаче бяха заешки, а зъбите им наподобяваха тези на гризачите. Женските имаха кожени торбички върху коремите си, от които надничаха главичките на мъничките „зайгуру“.
Животинският свят естествено го интересуваше. Но това не му пречеше да оглежда неспирно повърхността на канала. Веднъж му се стори, че забелязва плуващо по средата човешко тяло и сърцето му се обърна в гърдите. Когато наближи различи, че това е някакво лишено от козина водно животно. То неочаквано изчезна, махвайки с раздвоената си опашка, наподобяваща близко събрани човешки крака. В следващия миг отново изплува с нещо, извиващо се между зъбите му в украсената с мустачки уста. Жертвата притежаваше четири къси дебели крачета, имаше глава на риба и беше с вертикални перки. От нея се разнасяше къркорещ звук.
Уртона бе споменал, че всички риби всъщност са амфибии с изключение на няколко вида, които обитават районите със стабилна тектонична структура.
Всички форми на живот тук, може би с изключение само на тревата, бяха мобилни. Това беше въпрос на оцеляване.
Час по-късно една от причините за подвижния характер на живота в този свят се издигна над хоризонта. Червеникавата луна бавно се движеше по небосвода, но когато се показа цялата, запълни го наполовина. Не беше непосредствено над главата му и това даваше възможност на Кикаха за поглед отстрани. Формата й можеше да се оприличи на две две изпъкнали лещи, слепени една с друга. Овалът им беше доста издължен. Небесното тяло се въртеше около надлъжната си ос толкова бавно, че за два часа едва ли се бе завъртяло и на два градуса.
Накрая Кикаха престана да го разглежда.
Уртона бе казал, че то е резултат на едно от малките по мащаб откъсвания на материя. Такива се случваха средно веднъж на всеки дванайсет големи. Макар тялото да изглеждаше огромно, всъщност то бе относително малко — не повече от стотина километра на дължина. Заплашителната му големина се дължеше на факта, че то бе неестествено ниско над повърхността на планетата.