Познанията на Кикаха по физика и небесна механика се ограничаваха до наученото в колежа, плюс някои неща, които сам бе прочел впоследствие. Те обаче му бяха напълно достатъчни, за да знае със сигурност, че никакво тяло с тази маса не би могло да обикаля около някоя планета, без да падне на нея веднага. Поне във вселената на Земята това беше закон.
Все пак представите за границите на възможното бяха претърпели значително развитие от онзи останал далеч в миналото ден, когато се бе прехвърлил в света на Джадауин. А сега светът на Уртона му даваше шанс значително да разшири познанията си. Нови различни взаимовръзки между пространство и материя, нови закони за преобразуване на материя в енергия… неща, не просто абстрактно възможни, а направо реализирани, благодарение на науката на Повелителите.
Някои ден и земните жители, ако доживееха до това време, щяха да открият тези неща. Тогава и техните учени щяха да създават джобни вселени в мехури на континуума, извън и някак парадоксално в рамките на земната вселена. Но това щеше да дойде едва след шока на откритието, че нещо в звездната астрономия е ужасяващо погрешно.
Колко ли време щеше да е необходимо на този спътник да падне върху основния компонент в двойката? Уртона не знаеше… бил забравил! И все пак бе подхвърлил, че сигурно се намират в района на северния полюс на планетата, след като могат да наблюдават спътника й през ден. А може би ставало дума за южния полюс. Във всеки случай, изхвърленият отломък обикаляше по спирална орбита, която постепенно го отвеждаше или на юг, или на север.
Това носещо се над главата му огромно тяло правеше Кикаха неспокоен. Явно бе, че то скоро ще падне. Кой знае дали орбитата му нямаше да свърши в планетата след само една-две обиколки. Но когато паднеше, това щеше да стане бързо. Пак по думи на Уртона, когато наближало на по-малко от дванайсет хиляди стъпки, то щяло да започне да се спуска с около две стъпки в секунда. Някаква особена физическа сила на отблъскване между телата щяла да влезе в действие така, че то нямало да се стовари опустошително върху повърхността. По-скоро щяло леко да се „отпусне“ върху нея.
Въпреки това, щяло да се отдели значително по мащабите си количество енергия. От падналото тяло щял да се откъсне мощен поток горещ въздух, достатъчно нажежен, за да изпепели всичко живо в радиус от петдесет мили. И щели да се разразят мощни земетресения.
Още с откъсването на тази луна, заедно с нея в небесата се били издигнали и най-различни форми на живот. Сега тези от тях, които се окажеха от долната страна, щяха да свършат сплескани и останките им щяха да изгорят. Другите, от горната страна, имали петдесет процента шанс да оцелеят и то само в случай, че се намират далече от периферията.
Уртона бе споделил, че откъснатите луни никога не падат близко до океаните. Това били зони на относителна стабилност. Промените в заобикалящите ги райони по правило се извършвали по-бавно.
Кикаха искрено се надяваше, че се намира наблизо до един от петте океана.
От всички форми на живота, въздушната бе най-забележима. Пред погледа му бяха минавали поне милион птици и крилати млекопитаещи, а небето често потъмняваше от ята, в които летяха може би стотици хиляди. В това число влизаха и много птици, със сигурност донесени от Земята. Имаше и такива, които приличаха на онези, които познаваше от света на Джадауин. А много от останалите бяха толкова странни, дори гротескни, че едва ли можеха да имат друг произход освен в биолабораториите на Уртона.
Но откъдето и да бяха дошли, оставаха си шумно племе… точно както на Земята. Техните крясъци, квакане, грачене, свиркане и тракане с клюн запълваха въздуха. Някои се хранеха с риба и или се забиваха във водата от високо, или се гмуркаха като жаби от самата повърхност. Други живееха, кацнали върху туловищата на слонове и лосове, и кълвяха паразитите им. Трети обираха останките между зъбите на грамадни крокодили. Четвърти се провираха през клонаците и се хранеха с плодове и семена. Дърветата не възразяваха срещу това. Но понякога тежестта на накацалите птици ставаше толкова голяма, че дървото падаше и тогава те се разхвърчаваха с грач и крясък като дим от горещ дънер.
Въоръжените с пипала дървета побързваха да вдигнат падналите си събратя. Онези, които нямаха пипала, оставаха на произвола на съдбата. Най-често завършваха изядени от дебелокожи или лосове.
Изминаха три часа и заплашително увисналото над главата му небесно тяло започна да се смалява. Това беше единственото нещо на този свят, което хвърляше сянка, но дори тя бе бледа, сравнена със сенките на Земята. Физически бледа. Емоционалната сянка, която хвърляше, граничещата с паника вътрешна тревога, нямаше аналог в света, от който бе дошъл Кикаха. Единствените сравними явления бяха димящия кратер на вулкан, опустошително земетресение или ревящата стихия на урагана.