Той внимателно бе наблюдавал реакцията на птици и животни, докато луната се намираше над главите им. Те не изглеждаха ни най-малко смутени от присъствието й. Това означаваше, че те някак „знаеха“, че тя не представлява заплаха за тях. Или най-малкото не представлява в момента.
Дали Уртона им бе заложил някакъв инстинктивен механизъм, позволяващ им да предскажат района, в който ще падне този откъснал се отломък? Ако бе така, това означаваше, че има някаква схема в откъсването и последващото сливане на телата. Но какво бе обяснението за онези същества, които не бяха изработени в биолабораториите? За животните, донесени тук от други вселени? Те едва ли бяха живели на тази планета достатъчно дълго от гледна точка на еволюционните процеси, за да развият в себе си подобно инстинктивно познание.
Може би „имигрантите“ наблюдаваха местните представители и копираха поведението им?
Щеше да попита Уртона за тези неща, когато го намереше. Ако някога отново се срещнеха. Малко преди да го убие.
Кикаха отряза няколко къса от крака на антилопата, махна с ръка, за да прогони мухите от тях и изяде месото. Усети, че то започва да добива неприятен дъх, затова изхвърли остатъка, когато стомахът му се засити. Няколко аленочервени гарги веднага накацаха по него. Но не бяха успели да клъвнат един-два пъти, когато два грамадни пурпурни орли със зелени криле и жълти крака ги прогониха.
Докато ги наблюдаваше, Кикаха се замисли къде ли снасят яйцата си. В свят като този, гнездото би следвало да е на максимално сигурно място. Нито планината, нито равнината можеха да гарантират подобна сигурност за повече от няколко дни.
Щеше да има възможността дълго да наблюдава и сам да намира отговорите на тези въпроси относно зоологията на този свят. Разбира се, ако останеше жив толкова време.
„Денят“ измина, а той все още вървеше покрай канала. Когато започна да се здрачава, каналът вече се бе поразширил. Той пропъди няколкото птици, накацали върху нападали на земята плодове и довърши полуизядените от тях „папая“. Към полунощ покрай него се пронесоха с дълги подскоци няколко зайгуру, преследвани от два дългокраки бабуина. Той хвърли ножа си по шията на мъжкият зайгуру, точно когато минаваше край него. Животното рухна повалено, принуждавайки бабуините да се върнат за така лесно падналата плячка. Кикаха изтегли ножа си и заплаши приматите. Те излаяха, показвайки му заплашителните си кучешки зъби. Докато единият се правеше, че ще го атакува челно, другият се опита да му се промъкне в гръб.
Кикаха не искаше да се бие с тях, ако можеше да го избегне. Затова отряза бутовете на зайгуруто и си тръгна, оставяйки останалото на бабуините. Подобно решение явно ги устройваше.
Да се намери безопасно място за спане беше практически невъзможно. Не само защото наоколо бродеха дебнещи хищници, излезли на лов, а и защото прииждащата вода представляваше постоянна заплаха. На два пъти се събужда потънал няколко пръста в нея и му се наложи да се изтегля на по неколкостотин крачки, за да намери сушина. Накрая се отправи към полите на близката планина, която не бе нищо повече от ниско възвишение, когато я бе зърнал за първи път. По склона попадна на няколко големи канари. Легна непосредствено над една от тях. Когато склонът станеше прекалено стръмен, канарата щеше да се търколи надолу. Движението щеше да го събуди или поне така се надяваше. Освен това оживлението май-достигаше връхната си точка именно в равнината. Големите котки, кучетата, бабуините бяха слезли там с надеждата да издебнат от засада или да изтощят с бягане копитните и подскачащи зверове.
Ревове, ръмжене, излайвания, писъци и всякакви заплашителни звуци често го събуждаха. Но всичко опасно се развиваше там долу в равнината, далеч от него. А и не бе съвсем сигурен дали някои от тези звуци не му се бяха само присънили.
Малко след „разсъмване“ той се надигна стреснат, с лудо биещо сърце. Около него се разнасяше някакъв продължителен грохот. Земетресение? Не, земята под него беше спокойна. Едва сега видя, че канарата се бе изтърколила надолу. И не само тя. Още половин дузина като нея се носеха по склона, който бе станал значително по-стръмен и отърсваше от себе си всичко недобре закрепено, запращайки го към равнината.
Самата тя сега бе изцяло потопена под вода. Единствените видими животни бяха няколко едри котки, стоящи до корем във вода, останали да се донахранят с улова си, преди да е станало невъзможно да останат повече тук. За сметка на това се виждаха милиони птици, сред които може би поне двеста хиляди дългокраки фламинго, зелени вместо розови като земните си събратя. Те настървено се хранеха в кипящата вода. Кипяща не от горещината, а от живот. Защото там под повърхността се мятаха милиони риби.