Време беше да става, макар да не се чувстваше поне малко отпочинал. Склонът застрашително се надигаше и скоро и той можеше да се изтърколи надолу.
Не след дълго успя да се спусне до водата, коленичи и се напи до насита. Все още беше прясна, макар и малко мътна от мятащите се из нея създания. Една от подобните на фламинго птици се приближи към него, преследвайки в лудешки бяг нещо, което се опитваше да й се измъкне под повърхността. Тя спря изненадана, когато Кикаха се изправи и ядно изграчи. Той не й обърна никакво внимание и заби ножа си във водата. Острието прободе нещото, преследвано от фламингото. Кикаха извади плячката си и видя някакво странно животно, което после се оказа че има вкус на пъстърва.
Ставаше ясно, че нивото на водата няма да се покачи повече. Поне засега подобна опасност не го грозеше. След като напълни стомаха си и изми тялото си, той закрачи през водата успоредно на полите на планината. След около час вече я беше заобиколил и отново бе излязъл на голата равнина. Някъде по „обяд“ равнината плавно се наклони под около десет градуса спрямо хоризонта и водата започна да се оттича. Три часа по-късно тя се наклони в обратна посока. Той доизяде остатъците от рибата и хвърли костите с останалото по тях месо. Алените гарги отново накацаха и шумно заспориха на коя се пада намереното.
Луната не се бе появила пак. Кикаха се надяваше да не е наблизо, когато падне. И по-точно искаше да е много надалече, защото знаеше, че в резултат от падането на повърхността на планетата ще се образува огромна планина, в сравнение с която земните Хималаи ще изглеждат като нещастни бабуни. Пак според Уртона щяха да са необходими няколко месеца, за да бъде поета тази нова-стара маса от вечно изменящото се тяло на планетата. Няколко месеца по-късно на някое друго място щяха да се създадат условия за откъсване на друга част от планетата. Този път откъсването щеше да е в голям мащаб. Обемът на новообразуваното тяло щеше да бъде около една шестнайсета част от обема на планетата.
Господ да бъдеше на помощ на онези, останали на откъсващия се отломък. И пак той да бъдеше на помощ и на онези, които щяха да имат нещастието да станат свидетели и на завръщането си към майчиното тяло.
Една шестнайсета от масата на този свят! Клиновиден къс, чиято тясна страна щеше да се откъсне от самия център на планетата! С обем към 67 700 000 000 кубически километра.
Той потръпна. Какви катаклизми щяха да се разразят, какви земетресения, каква необятна пропаст щеше да зейне. И колко ужасяващ по мащабите си щеше да бъде процесът на заличаване на тази яма, когато стените й щяха да се срутят навътре, за да я запълнят, а останалата част от планетата щеше да се раздвижи, за да компенсира този процес. Невъобразимо!
Беше направо чудо, че изобщо бе останал някакъв живот. И то в такова количество.
Малко преди „свечеряване“ той мина през проход между две монолитни планини, които бяха останали непроменени през деня. Каналът минаваше през центъра на прохода и водата в него стигаше само на няколко пръста под нивото на бреговете. Те самите бяха достатъчно широки, за да застанат на тях десетима мъже в редица един до друг. Кикаха вървеше покрай канала, поглеждайки от време на време извисяващата се отдясно на него твърд на планината.
Основата й леко извиваше и каналът послушно следваше извивката. Кикаха не искаше да ляга тук за през нощта, защото бе прекалено тясно, за да разчита, че ще може да се изплъзне на едрите хищници. Нито можеше да избяга от пътя на някое подивяло от страх стадо, ако избереше да мине оттук.
Затова продължи, вече малко по-бавно и колкото може по-близко до склона на планината, за да може да потърси спасение нагоре, когато се появяха големите котки или дивите кучета. За щастие те не му обърнаха никакво внимание. Кой знае, може би вече бяха срещали други човешки същества, оставили ужасен спомен в тях. Което беше показателно за степента на опасност на местния Homo sapiens. А може би просто го възприемаха като странно същество, което е по-добре да бъде избягвано за всеки случай.
Нищо не му гарантираше обаче, че в един момент няма да се окажат неспособни да се противопоставят на изкушението да го нападнат, ако се натъкнат на него, докато спи безпомощен на земята. Затова продължи, без да спира. На „сутринта“ на следващия ден вече залиташе от умора. Краката го боляха. Стомахът му изпращаше недвусмислени сигнали, че се нуждае от храна.