Накрая планината свърши. Каналът продължаваше право напред, докъдето му стигаше погледа. Пред него се простираше необятна равнина, която се налагаше да прекоси, за да се добере до веригата конични планини на границата на видимостта. Растителността около него беше изобилна и само малка част от нея можеше да се движи. Наоколо обикаляха стада и кръжаха вездесъщите птици. В момента картината бе мирна и спокойна. Дори наблизо да се навъртаха хищници, те се криеха.
Отново хвърли поглед към опъналия се като стрела канал и се запита колко ли бе дълъг от началото до края. Беше приел, че пороят го бе носил към десетина мили. Сега започваше да мисли, че става дума по-скоро за разстояние към петдесет, а може би дори и повече мили.
Земята се бе разцепила по права линия, като че ли невидима секира на титан, по-голям и от планината се бе забила в нея. Водата от морето се бе изляла в падината и той явно е бил повлечен от челната вълна до края на канала, за да бъде оставен там. Сега започваше да осъзнава колко голям късмет бе имал да не се разбие на парчета в дъното или поне да не се удави.
Не, това дори не можеше да се нарече късмет. Беше си направо чудо.
Той излезе от планинския проход и пое по равнината. Но само след стотина крачки спря и бавно се обърна към шума на копита, който неочаквано бе доловил.
Иззад планината отдясно на него, скрити до този миг зад склона, се приближаваха десетина лоса. Яздеха ги мъже… мъже, въоръжени с дълги копия.
Осъзнали, че ги е забелязал, те дружно изреваха и пришпориха животните в галоп.
Нямаше никакъв смисъл да бяга. Сервират и на тези, които стоят и чакат. Само дето това тук не беше тенис на корт.
Седма глава
Лосовете бяха от по-дребната разновидност — само малко по-големи от породист кон. Подобно на дивите си събратя и те бяха с различен цвят — дорести, черни, сини, кестеняви, шарени. Имаха юзди, а ездачите седяха на кожени седла със стремена.
Мъжете бяха голи от кръста нагоре и бяха обути в кожени панталони, предпазващи краката им от протриване. В дългите коси на някои от тях се виждаха втъкнати пера, но те съвсем не приличаха на америндианци. Кожата им бе прекалено светла, а имаха и бради. Докато се приближаваха, той успя да различи на лицата им племенна татуировка.
Някои от копията представляваха дълги пръти, единият край на които бе заострен и обгорен на огъня. Другите имаха наконечници от кремък, планински кварц, рог на антилопа или зъб на лъв. Не се виждаха лъкове, но няколко души от отряда носеха каменни секири, а в пояса на други бяха запъхнати тежки бойни бумеранги. Мъжете бяха въоръжени още и с кръгли, подсилени с кожа щитове, които в момента висяха привързани за седлата на кожена връв. Те явно считаха, че няма да имат нужда от тях срещу Кикаха. И бяха прави.
Първите, които стигнаха при него, просто спряха животните. Останалите минаха встрани и го заобиколиха в гръб.
Вождът — як сивокос мъжага — смушка животното си да се приближи още до Кикаха. Лосът се подчини, но диво въртящите му се очи показваха колко малко му допада тази идея.
В този миг иззад склона на планината се показа и изостаналата основна група на племето. Сред тях се виждаха въоръжени ездачи на охраната и цял керван жени, деца, кучета и лосове, теглещи шейни, натоварени с купища кожи, мехове, дървени пръти и какво ли още не.
Вождът се обърна към Кикаха на непознат език. Без да очаква, че ще бъде разбран, Кикаха подхвърли няколко къси фрази на двайсетина езика: английски, френски, немски, тишкетмоакски, езика на Повелителите, на хроваките, изопачения немски на тевтонците от Драхеланд, няколко диалекта на полуконете лакота, микенски и дори опита с бедния запас от думи на латински, гръцки, италиански и испански, с който разполагаше.
Вождът не разбра нито един от тях. В това нямаше нищо особено, макар Кикаха да се бе надявал, че ако предците на този народ са дошли от Земята, те биха говорили на език, който поне би могъл да идентифицира.
И все пак едно хубаво нещо вече се бе случило. Не го бяха убили веднага при срещата.
Дали обаче не смятаха да започнат с мъчения? Не можеше да си позволи да бъде оптимист, защото знаеше как постъпват с пленниците си племената от нивото Америндия в света на Джадауин.
Вождът направи жест с украсеното с перо копие и каза нещо на двама от съпровождащите го воини. Те слязоха от животните си и предпазливо се приближиха до Кикаха. Той им се усмихна и протегна ръце с дланите нагоре.