Но първо трябваше да минат през дърветата. А това като нищо можеше да изчерпи заряда на батерията. И дори можеше да не им стигне. Защото от другата страна на хълмовете можеше да има хиляди дървета.
Облаците започваха да се сгъстяват. Дали най-сетне щеше да завали? Ако завалеше така силно, както Уртона казваше, че ставало, пороят щеше да запълни тази малка долчинка. И щеше да ги остави да избират да се удавят ли или да атакуват дърветата. Голям избор, няма що!
Остана да лежи няколко минути. Дочуваха се едва доловими поскръцвания, стенание и епизодичен шепот. Земята под него се движеше. Под гърба му се разстла топла вълна, която се спусна по краката му. Топлината беше като от човешко тяло. Някъде под плътния килим от тревни стръкчета и под преплетената мрежа от корени се отделяше енергия. Почвата бавно се преместваше. В коя посока, към какви нови опасности, той не можеше да каже.
Но можеше да изчака. Едно от качествата му беше почти животинското търпение. Бъди леопард, бъди вълк. Сниши се и оцени обстановката. Когато се наложеше, той буквално щеше да експлодира в действие. За нещастие раненият му крак и общата му слабост съществено го затрудняваха. Ако някога можеше да бъде сравнен с динамит, сега бе само черен барут.
Отново се изправи в седнало положение и се огледа. Обгръщаше го тъмночервен полумрак. Дърветата образуваха полюшваща се редица върху хълмовете. Останалите от групата лежаха странично или по гръб. МакКей хъркаше. Анана мърмореше неясно на родния си език, който бе по-стар и от Земята. Очите на Уртона бяха отворени и той гледаше право към Кикаха. Дали не се бе надявал да го хване неподготвен и да му отнеме лъчемета?
Не. Той просто спеше, отворил уста и очи. Кикаха стана, приближи се до него и дочу леко пуфтене откъм пресъхналите му устни. Погледът му беше като стъклени.
Кикаха облиза собствените си устни, които бяха като от гласпапир, и с труд преглътна. Поднесе ръчния часовник, който бе взел от Анана, до очите си. Натисна малкото бутонче отстрани и се взря в четирите символа, който светнаха. Това бяха цифрите, използвани от Повелителите. Преведено на земен език, времето беше 15:12. Но тук това бе лишено от всякакъв смисъл. Защото нямаше слънце — всякаква светлина и топлина идваше от небето. Нещо повече, самата планета изобщо не се въртеше в една равнина и освен това не се виждаха никакви звезди. Голямото червеникаво тяло, което бавно минаваше през небосвода, се уголемяваше с всеки ден и не беше истинска луна. Бе по-скоро временен спътник, който падаше към планетата.
Липсваха и сенки освен при рядко стечение на обстоятелствата. Не можеше да се говори и за север, юг, изток или запад. Часовникът на Анана можеше да се използва и като компас, но тук това бе безполезно. Голямото тяло, върху което се намираха, не притежаваше нито желязно-никелово ядро, нито някакви електромагнитни свойства, а още по-малко северен или южен полюс. В прецизния смисъл на думата, то даже не беше планета.
Земята под него се издигаше. Той не можеше да долови това, понеже процесът бе бавен, но околните хълмове определено се бяха снижили.
Часовникът притежаваше една полезна функция. Маркираше движението на времето напред. И щеше да му каже кога ще изтече полагащият му се час и половина дежурство на пост.
Когато стана време да събуди Анана, той се отправи към нея. Но тя се изправи и седна, преди да се бе приближил и на дванайсет стъпки. Знаеше, че е неин ред. Беше програмирала биологическия си часовник да я събуди когато трябва.
Анана беше красива, но изтощението започваше да оставя отпечатък и върху нея. Скулите й бяха станали по-подчертани, бузите й започваха да хлътват, около големите й тъмносини очи се виждаха кръгове на преумора. Устните й бяха напукани, а някога нежнобялата й кожа бе мръсна и изглеждаше загрубяла. Макар да й се бе налагало да се изпотява многократно през тези дни, по врата й все още се забелязваха следи от пушек.
— И ти не изглеждаш прекрасно — обади се тя с усмивка.
При нормални условия гласът й беше богат контраалт, но сега прозвуча само мрачно.
Тя стана на крака. Слаба, но едрогърда и с широки рамене, тя бе само два инча по-ниска от неговите шест фута и един инч, притежаваше силата на всеки мъж с нейното тегло, и ако се надбягваха на къса дистанция със сигурност щеше да го изпревари. А и защо не? Тя бе разполагала с десет хиляди години, за да достигне потенциала на физическите си възможности.