Те обаче не се усмихнаха в отговор. Прихванали копията готови за мятане, те бавно се приближаваха към него.
Ако Кикаха беше в обичайната си върхова форма на физическа кондиция, той може би щеше да опита да се хвърли към най-близкия лос с празно седло. Но дори и да успееше, едва ли щеше да разполага с по-голям от едно към двайсет шанс да си пробие път през обкръжението. Беше се измъквал и от още по-неблагоприятни ситуации, но тогава се бе чувствал способен да направи всичко. Не и сега. Беше схванат и уморен.
Двамата мъже бяха по-ниски от него, макар и не с много. По-високият вдигна копието, а другият протегна ръка. Кикаха реши, че очакват да им даде ножа си.
Той сви рамене и бавно се подчини. Само за миг му мина мисълта да хвърли ножа в гърлото на човека пред себе си. После можеше да сграбчи копието му, да издърпа ножа обратно, и да се хвърли към… Не, по-добре да забрави за това.
Мъжът взе ножа и отстъпи заднешком. Изражението на лицето му, както и на всички останали, издаваше, че никога преди не бе виждал метал.
Вождът нещо разпореди. Мъжът изтича при него и му подаде ножа. Сивокосият го завъртя в ръцете си, предпазливо опита острието върху дланта си и после го изпробва върху кожената връв, придържаща щита за седлото му.
Всички едновременно възкликнаха, когато ножът с лекота я преряза.
Вождът отново попита нещо Кикаха. Сигурно искаше да знае откъде пленникът разполага с такава вещ.
Кикаха никога не бе имал скрупули по отношение на лъжата, особено когато ставаше дума да спасява живота си. Той посочи с пръст към планините, към които се бе запътил.
Вождът се замисли в нерешителност. После отново проговори и двамата слезли от лосовете завързаха отпред ръцете на Кикаха с кожена връв. След това разузнавателният отряд отново потегли напред. Вождът и двамата му помощници чакаха. След петнайсетина минути керванът стигна до тях.
Вождът се захвана да обяснява ситуацията пред своето племе, често сочейки с копието си в посоката, указана му от неговия пленник. Малко по-късно всички възбудено коментираха нещо. Накрая вождът им нареди да млъкнат. През това време Кикаха се опита да преброи от колко души се състоеше племето. Установи, че заедно с разузнавачите става дума за към деветдесет. Трийсетима мъже, четиридесет жени и двайсет деца.
Последните бяха в широкия спектър от бебета, носени на ръце, до юноши. Жените, подобно на мъжете, бяха чернокоси или кестеняви. Цветът на очите им беше предимно тъмнокафяв. Имаше, разбира се, и със светлокафяви очи, а дори и със сини. Някои от жените съвсем не изглеждаха зле. Всички те носеха носеха само къси полички от щавена кожа. Децата бяха голи и мръсни, също както възрастните. Всички миришеха сякаш не се бяха къпали месеци наред.
Върху няколко от товарните животни обаче можеха да се видят големи кожени мехове, явно пълни с вода. Една жена, доеше крава, възползвайки се от краткото спиране.
Шейните, в допълнение към купищата кожи и оръжията, превозваха и нещо като пемикан. Не се виждаха палатки, което означаваше, че когато вали, племето просто оставаше под дъжда.
Под заплахата на насочените към него копия, Кикаха нямаше друг избор освен да позволи да го разсъблекат. Вождът естествено получи окъсаните му дънки и износените ботуши. Изражението на лицето му в съчетание с тона на гласа му, показваше, че никога преди не бе виждал подобни неща. Когато се опита да обуе дънките обаче, трябваше с разочарование да установи, че широкият му задник и провисналото му шкембе не могат да се наместят в тях. Проблемът беше решен като разряза дънките с ножа по кръста. Ботушите бяха прекалено големи за краката му, но той въпреки това не се раздели с тях.
Когато намери пакета отровни стрелички в задните джобове на дънките, той ги раздаде на мъжете, чиито копия бяха останали без наконечници. Те ги привързаха с тънки ивици сурова кожа и после се позабавляваха мушкайки се на шега, заливайки се от смях, когато заплашеният отскачаше с вик назад.
Единственото, което му оставиха, бяха разпокъсаните и мръсни гащета.
Накрая издърпаха от стадото един едър оседлан женски лос и принудиха Кикаха да го яхне. Той се подчини и взе юздите в ръка. После вождът каза нещо и завърза глезените на Кикаха с дълга връв, минаваща под корема на животното. Керванът пое отново и една старица — единствената възрастна жена, която беше видял до момента — засвири странна мелодия на нещо като флейта, изработена от дълга кост. Стори му се, че е надбедрената кост на моа.
Пътуването продължи към един час. Тогава племето спря на бивак — ако можеше да се нарече така кратката подготвителна процедура — край канала. И докато Кикаха седеше в седлото, игнориран от всички останали с изключение на единствен пазач, останалите се изкъпаха.