В храната им влизаха плодове и ядки на различни дървета. Обикновено ги събаряха с бумерангите си.
Макар да бе пълен с ентусиазъм и да притежаваше лингвистични заложби, Кикаха започна да усеща племенния език след повече от седмица. Междувременно осъзна, че това племе, на технологическите възможност на което дори първобитния човек от ледниковия период би погледнал с насмешка, използва доста сложен език. Речникът им не бе особено богат, но изобилието от смислови нюанси, осъществявано най-често чрез трудно доловима промяна на вътрешните гласни, в началото го довеждаше до отчаяние. В този език обаче имаше още нещо, с което никога преди не се бе сблъсквал. Финалната съгласна на дадена дума можеше да промени първата съгласна на следващата дума във фразата. Имаше правило, което управляваше тази промяна, но то, както във всички живи езици, допускаше множество изключения.
На всичко отгоре, възможни бяха много комбинации.
Кикаха смътно си спомняше, че е чел нещо за подобна промяна на съгласните в келтските езици. Но доколко бе „подобна“ промяната изобщо не можеше да каже.
Понякога се питаше дали Тана, както наричаше себе си племето, произлиза от древните келти. Дори това да бе факт, никой съвременен келт не би могъл да ги разбере. С течение на хилядолетията речта им се бе изменила значително. Например, мъжкият лос, използван за езда, се наричаше хикву. Имаше ли тази дума някакво отношение към древната латинска дума за кон еквус? Ако паметта не му изневеряваше, преди много години беше срещал в някаква книга, че еквус е свързана с подобна дума от келтския език, а също и с гръцката хипос.
Не можеше да каже нищо със сигурност. А и едва ли това имаше някакво значение, освен като възможен любопитен факт. И все пак, какво би могла да бъде причината поради която прехвърлените на тази планета предци на това племе са започнали да наричат лосът „кон“? Една-единствена — от всички останали животни тук, единствено хикву се използваше вместо кон.
Денем Кикаха или яздеше с вързани ръце на мерк — женски лос за езда — или се разхождаше из бивака. Но в мига, в който се озовеше в седлото, започваше да се оглежда за Анана. Познанията му върху езика още не му позволяваха да попита някого дали не са виждали други бледокожи странници като него или някакъв чернокож.
На десетия ден минаха през планински проход, който изглежда беше постоянно образувание. А там, в края на дългия склон, отвъд широката равнина, се виждаше океан.
Планините тук, както и равнината, бяха покрити с дървета с постоянни корени. Кикаха едва не извика, когато ги зърна за първи път. Бяха от няколко вида, все над сто стъпки високи — борови дървета, дъб, памучно дърво, много от тях отрупани с плодове и ядки.
Първият въпрос, който му хрумна, бе „Щом тази земя не се променя, защо Тана не са се заселили тук? Защо се скитат из вечно изменящите се земи отвъд планинската верига, опасваща океана?“
Облаците се сгъстиха, преди да успеят да се спуснат и не след дълго над главите им затрещяха гръмотевици. Тана спряха и вождът, който се казваше Вергенгет, се консултира с племенния съвет. После разпореди да поемат обратно и да се върнат зад планината.
Кикаха заговори Лукьо, млада жена с характер и фигура, които го привличаха.
— Защо се връщаме?
Но Лукьо беше пребледняла и въртеше очи като подплашен кон.
— Избързахме. Гневът на Повелителя още не се е охладил.
В същия миг удари първата светкавица. Едно дърво на двеста крачки от тях се разцепи на две и едната му половина падна, докато другата остана да стърчи в земята.
Вождът нареди да побързат, но това изобщо не бе необходимо. Отстъплението започваше да приема характер на паническо бягство. Лосовете се дърпаха, ездачите отчаяно се бореха да ги удържат, товарните шейни подскачаха, разпилявайки недобре завързаните товари. Не след дълго Кикаха и Лукьо останаха сами. Но не съвсем. Шестгодишно дете плачеше под едно дърво. Момиченцето явно се бе отклонило за миг, напълно достатъчен родителите му да бъдат отнесени против волята си от подивелите животни, които яздеха.
Кикаха успя да вдигне малкото момиченце въпреки че завързаните му ръце го затрудняваха. После тръгна с все сили след тичащата пред него Лукьо. Над тях святкаше и гръмотевиците трещяха. Ослепителна светлина проряза мрака зад гърба му. Детето го обхвана с ръчичките си и се притисна между плещите му.
Кикаха изруга. Вървеше сред най-ужасната гръмотевична буря, която можеше да си спомни. И въпреки опасността да бъде поразен от светкавица, той би избягал. Това бе първият му истински шанс за бягство. Но не можеше да изостави детето.