И тогава заплющя дъждът. Той ускори ход, привел глава, докато водата се изливаше върху него, сякаш бе под душ. Честите проблясвания на светкавиците му показваха Лукьо, която гонена от първичен страх тичаше пред него. Дори ако се намираше в най-добра физическа форма и не беше затруднен от товара в ръцете си, той с мъка би могъл да бяга наравно с нея. Тя се носеше буквално като олимпийски шампион.
В следващия миг се подхлъзна и се плъзна надолу по лице в тревата. Веднага скочи на крака. Но не за дълго. Страхотен гръм го оглуши, ослепителен блясък го заслепи. За няколко секунди потъна в пълен мрак. Последваха още други мълнии, които за щастие удариха не толкова близко до него, колкото предишната. На тяхната светлина видя, че Лукьо отново бе паднала. Но този път не помръдваше.
Когато приближи до нея, долови миризмата на изгоряла плът. Остави момиченцето, въпреки съпротивата му да я отдели от себе си. Тялото на Лукьо беше почерняло.
Отново взе на ръце детето и сега вече се затича с все сили. И в следващия миг забеляза призрачна фигура на фона на изтощително редуващите се ден и нощ. Спря като вкаменен. Какво, по дяволите, бе това? Сякаш изведнъж бе попаднал в някакъв необясним кошмар. Нищо чудно, че цялото племе бе избягало така панически, изоставяйки даже малката.
Но когато фигурата се приближи към него, той различи, че всъщност бяха две фигури. Вергенгет на неговия хикву. Вождът бе успял да овладее животното и се бе върнал за тях. Сигурно не му е било лесно да се справи със страха си. И определено е било безкрайно трудно да накара лоса да не побегне където му видят очите. Нещастното животно вероятно бе решило, че побърканият му господар е решил да се върне в ревящия кошмар, след като бе имал късмета да се измъкне жив от него.
Едва сега Кикаха разбра защо точно Вергенгет бе вождът.
Сивобрадият спря звяра, който направо се тресеше с вдигната горна устна и въртящи се очи. Кикаха му извика и посочи трупа. Вергенгет кимна, че е разбрал. После взе детето и го сложи на седлото пред себе си. Кикаха очакваше, че сега ще тръгне. Защо ли би рискувал своя живот и този на детето заради един чужденец?
Но Вергенгет удържа животното докато и Кикаха не седна в седлото зад него. Едва тогава го обърна и му позволи да тръгне, а лосът не се поколеба дори и за миг. Макар и натоварен с трима, той се понесе напред като вятър. Не след дълго вече бяха в прохода. Тук не валеше. Макар да святкаше и да гърмеше недалеч от тях, всичко свършваше на безопасно разстояние.
Осма глава
Вергенгет подаде детето на ридаещата му майка. Бащата също целуна дъщеря си, но изражението му не беше на щастлив човек. Срам го бе че бе позволил на страха да го надвие.
— Ще изчакаме тук, докато Повелителя не успокои гнева си — обади се вождът.
Кикаха се плъзна на земята от животното. Вергенгет последва примера му. За миг Кикаха се поколеба дали да не издърпа ножа си от колана му. С него в ръка той можеше да избяга в бурята, където никой не би се осмелил да го последва. Щеше да се скрие в гората. И ако не го удареше мълния, скоро щеше да се намира толкова далеч, че племето никога нямаше да го открие.
Но имаше някои други неща, които му пречеха да избяга точно сега.
Истината бе, че не желаеше да остава сам.
Беше прекарал по-голямата част от живота си сам. Не беше нито необщителен, нито антисоциален. Понасял бе без проблем компанията на децата от съседните ферми, с които си играеше като малък, както и тази на по-големите от него в училище и в колежа.
Благодарение на голямото си любопитство, атлетическите си умения и лингвистичните си способности той бе както обичан, така и приеман за водач. Четеше без насита и често, когато се наложеше да избира между игра с останалите и четене, отдаваше предпочитание на последното. Свободното му време беше ограничено, защото синът на един фермер винаги има какво да прави. Освен това съвестно залягаше над учебниците, за да получи високи оценки. Още като дете бе разбрал, че не иска да става фермер. В главата му се въртяха мечти за пътешествия из екзотични места и той се виждаше като зоолог или уредник на природонаучен музей, който обикаля най-известните райони в сърцето на Африка, Южна Америка или Малая. Това обаче предполагаше притежаването на научна степен, а за целта трябваше да завърши училище с отличие. За щастие обичаше да учи.
Така че четеше всичко, до което се добереше.
Съучениците му го дразнеха, че е забил носа си в учебника. Правеха това без злоба и не влагаха много насмешка, защото имаха страх от избухливия му темперамент и здравите му юмруци. Но не можеха да разберат страстта му към неизвестното.