Кикаха от своя страна се бе изправил срещу Звънарите — изкуствено създадени същества, надарени със способността да прехвърлят съзнанията си в телата на хора. Беше се запознал и влюбил в Анана — една от Повелителките11.
Преследвайки последния оцелял Звънар, Кикаха и Анана се бяха прехвърлили на Земята. Родната планета бе харесала на Кикаха още по-малко, отколкото си я спомняше. Беше се оказала пренаселена и замърсена. По негово мнение повече от промените, настъпили през последните двайсетина години, се бяха оказали в отрицателна посока.
Червения Орк — тайния Повелител на двете Земи — скоро бе разбрал за пристигането на двамата натрапници. Уртона, друг Повелител, живял на Земята за известно време, също бе станал смъртен враг на Кикаха. Кикаха бе установил, че Улф — или Джадауин — и Хризеис са пленници на Червения Орк. Но те бяха успели да избягат през една от вратите в изменящия се свят12.
Сега Джадауин и Хризеис бродеха някъде по вечнопроменящата се повърхност на планетата, разбира се, ако все още бяха живи. А той, Кикаха, бе загубил Рога на Шамбаримен и Анана. Така и нямаше да се измъкне от този опъващ нервите свят, ако не намереше врата. Но дори да я намереше, това едва ли щеше да му бъде от полза, ако не разполагаше със средство да я активира. На всичко отгоре не можеше да си позволи лукса да замине оттук, докато не намереше Анана жива или мъртва.
Всъщност не можеше да се махне оттук и докато не намереше Улф и Хризеис. Кикаха беше лош враг, но верен приятел.
Освен това беше крайно независим, във висша степен самоуверен и способен бързо да се адаптира. Цели двайсет години бе живял без корени, макар от друга страна да се смяташе за воин на хроваките и да бе гледал на това племе като на свой народ. Тях вече ги нямаше, защото бяха избити до крак от Звънарите. А той се бе влюбил в прекрасната Анана, която, макар и Повелителка, под негово влияние някак бе станала по-човечна.
От известно време го бе изкушавала мисълта да изостави този скитнически живот и да възприеме за по-дълго някаква самоличност. Искаше двамата с Анана най-сетне да се спрат на едно място и може би да си осиновят няколко деца. Да създадат дом и семейство.
И точно когато това решение бе съзрявало в главата му, той я бе загубил. Заедно с това бе загубил и единственото средство, с което би могъл да се измъкне от това ужасно място.
Нямаше нищо чудно в това, че Кикаха — човекът, свикнал да се задоволява с компанията на самия себе си, вечноприспособимия, онзи, който можеше да намери някаква утеха дори в самия ад, — сега беше самотен.
Точно затова той неочаквано реши да приеме нещастните създания от племето Тана за свои събратя. Разбира се, ако те се съгласяха.
Да, естествено той не искаше да умира. Но най-сериозният му мотив бе желанието да бъде част от някаква човешка общност.
Девета глава
Използвайки все още ограничения си речников запас, той заговори Вергенгет на тази тема. Вождът не изглеждаше изненадан. Той му се усмихна, а Кикаха видя, че в усмивката има удоволствие.
— Ти можеше да избягаш… още можеш — проговори вождът. — Видях намерението в очите ти за миг, макар то веднага да се сви, като юмрук… Сега ще ти кажа, Кикаха, защо живя толкова дълго сред нас. Обикновено убиваме враговете си веднага. Ако пленникът ни се окаже смел, удостояваме го с мъчения. Понякога, когато заловеният не е от познато племе, така че не може да ни е стар враг, ние го осиновяваме. Смъртта често ни сполита, а не ни се раждат достатъчно деца. От известно време насам ставаме все по-малко. Ето защо аз ще наредя да бъдеш осиновен. Показа предостатъчно смелост и всички ние сме ти благодарни, че спаси живота на едно от скъпоценните ни деца.
От този момент нататък Кикаха се чувстваше не толкова самотен.
Бурята спря след няколко часа. Племето набра смелост да се върне в долината, където намериха Лукьо. Ридаейки протяжно, жените отнесоха трупа й в лагера. Останалата част от деня мина в оплакване, докато косата й бе сресана и тялото й бе измито и положено върху куп кожи. Когато се смрачи тя бе отнесена от четирима мъже на носилка до място на около една миля от лагера. Тленните й останки бяха оставени на земята и шаманът, Ошулаин, започна ритуален танц около нея, припявайки и размахвайки магическия си жезъл. Накрая цялото племе с изключение на няколкото пазачи подхвана тъжна песен и пое обратния път.
Кикаха се обърна веднъж. Над трупа вече кръжаха лешояди и цяла глутница дългокраки бабуини се носеше стремглаво, напъвайки се да се добере преди тях. На около четвърт миля стадо безгриви лъвове препускаше все в същата посока. Те без съмнение щяха да опитат да сплашат маймуните, но схватката щеше да бъде жестока. Когато се съберяха в голямо количество маймуните набираха смелост и щяха да досаждат на котките, докато последните не ги прогонеха окончателно.