Когато се прибраха в лагера, шаманът изрецитира къса поема, която сам беше съчинил. Те бе в прослава на Лукьо и идеята бе с нейна помощ споменът за Лукьо да не угасне бързо. В началото тя щеше да бъде в устата на всички, после щяха да престанат да я пеят. След време Лукьо щеше да бъде забравена, но щеше да остане да живее в паметта на детето и родителите си. Накрая и детето щеше да я забрави, а родителите щяха да имат други по-големи грижи на главата си.
Само онези, извършили велики дела, заслужаваха песните за тях да се пеят и след смъртта им. Другите просто биваха забравени.
Племето се задържа отвъд границите на езерната област още един ден. Вергенгет обясни, че сезонът на бурите би трябвало вече изцяло да е отминал. Явно Повелителя по някакви свои съображения го бе удължил, а племето бе допуснало една почти фатална грешка.
— А може и да сме оскърбили по някакъв начин Повелителя — предположи вождът, — и той е оставил мълниите да падат от небето с един ден.
Кикаха се въздържа от коментар. Обикновено проявяваше голяма дискретност при споровете на религиозна тема. Беше глупаво да обижда вожда със забележка, която освен това можеше и да го накара да промени мнението си относно приемането на Кикаха в племето.
Вергенгет събра всички и отпочна дълга реч. Кикаха разбра само около половината думи, но трудно можеше да сбърка смисъла, вложен в тона и жестикулациите. Макар Повелителя да бе взел с едната си ръка Лукьо, с другата той им бе дал Кикаха. Племето бе обидило Повелителя. А може и само Лукьо да се бе провинила пред него по някакъв начин. Както и да е, Повелителя явно не беше ядосан на всички тях. Поразявайки Лукьо, той се бе освободил от гнева си. И за да докаже на племето, че все още гледа благосклонно на него, беше им изпратил Кикаха — един воин. Така че сега те можеха да решат дали да го приемат.
Единственият, изказал се против, беше Тоини — онзи, който бе ритнал Кикаха отзад, когато се бе навел да пие от канала. Той се осмели да изкаже предположението, че Повелителя може би иска племето да му принесе в жертва Кикаха. Това, заедно със смъртта на Лукьо, би следвало да го омилостиви.
Кикаха нямаше представа на какво дължи тази неприязън на Тоини. Единственото обяснение бе биохимическо: за някои хора е достатъчен дори само миг, за да развият напълно безпричинна антипатия към други хора.
Трудно би могло да се каже, че изказването на Тоини предизвика оживена дискусия, но резултатът бе дълъг спор. Вождът запази мълчание през време на пререканията, но си личеше, че Тоини му е дал повод да се позамисли.
Забелязвайки че Тоини има шанс да настрои общото мнение в своя полза, Кикаха поиска от вожда думата. Вергенгет изрева за тишина.
Знаейки много добре, че височината дава на говорещия психологическо предимство, Кикаха яхна един хикву.
— Смятах да не отварям тази тема, докато не бъда приет за член на племето — започна той, — но сега виждам, че не бива да мълча.
Той направи пауза и огледа бавно всички, създавайки впечатлението, че е готов да разкрие нещо, за което не би следвало да говори.
— Тъй като сред нас има съмняващи се във волята на Повелителя, считам се задължен да ви кажа каквото имам да казвам сега, а не по-късно.
С удовлетворение забеляза, че всички напрегнато очакват следващите му думи. Тържественото му изражение и сериозният му тон ги караха да вярват, че той знае нещо, което и те трябва да научат.
— Малко преди да ме намерите — продължи Кикаха, — аз срещнах един мъж. Той се приближи към мен, но не вървеше, а се носеше над земята. Беше във въздуха и бе поне два пъти по-висок от мен.
Разнесе се дружно ахване и очите на всички без тези на Тоини се отвориха по-широко. Само Тоини присви очи.
— Мъжът беше много висок, най-високият, когото съм виждал някога. Кожата му бе много бяла, а косата му много червена. Около него имаше сияние, сякаш бе обгърнат от светкавици. Изчаках го, без да помръдвам, разбира се, защото това не бе човек, от когото можеш да избягаш, а още по-малко има смисъл да се опитваш да атакуваш… Когато стигна при мен той спря и едва тогава се спусна на земята. Аз съм смел, народе на Тана, но той ме плашеше. И ме караше да го гледам с благоговение. Така че отпуснах се на колене и го изчаках да реши да проговори или да направи каквото и да е. Знаех че това не е обикновен човек, защото кой от нас може да плува във въздуха?… Той пристъпи непосредствено до мен и проговори: „Не се страхувай, Кикаха. Аз няма да ти причиня нищо лошо. Аз гледам на теб благосклонно, Кикаха. Изправи се, Кикаха“… Подчиних се, но страхът ми не минаваше. Кой би могъл да бъде този странник, реещ се като птица, и как му беше известно името ми, след като никога преди не го бях виждал?