На сутринта Кикаха показа на жените как да сготвят месото. Поне половината племе възприе с ентусиазъм новия начин на приготвяне на храната. Останалите решиха, че ще продължат да ядат месото сурово. Но Кикаха беше сигурен, че преди да мине много време цялото племе, с изключение на няколко заклети привърженици на суровата диета, ще се приспособят към новото.
Вътре в себе си обаче той не беше съвсем сигурен дали бе трябвало да ги учи на готвене. Защото когато отново настъпеше сезонът на бурите, племето отново щеше да напусне долината. А извън нея липсата на дървен материал щеше да ги накара отново да се хранят само със сурово месо. Това, от своя страна, щеше да събуди в тях недоволство, после объркване и гняв, защото едва ли щеше да бъде по силите им с нещо да променят положението на нещата.
Прометеите не винаги носеха добро.
Е, проблемът си бе техен. Още повече че той изобщо не възнамеряваше да бъде с племето, когато дойде моментът да изоставят долината.
На „сутринта“ керванът отново пое по пътя си. Вергенгет ги накара да се движат по-бързо, отколкото предния ден. Мисълта че скоро тук щяха да се появят и други племена явно го безпокоеше и той не искаше да рискува сблъсък с някое от тях на морския бряг. Денят клонеше към края си, когато те пристигнаха до целта. Това бе голям хълм, на около половин миля навътре в сушата. Макар да променяше едва забележимо формата си, това ставаше много бавно, както и с останалата част от земята в долината. И освен това винаги си оставеше хълм.
На билото му се виждаше нещо като свлачище от дървета. Всъщност при последното идване на племето тук, това си бе защитна стена, обграждаща част от терена. Тектоничните преобразувания обаче я бяха повдигнали няколко пъти и бяха разкъсали свързващите дърветата лиани. Племето се хвана на работа. Трябваше да се изкопаят нови дупки, в които да се поставят изпопадалите дървени стволове и да се свържат неподвижно с нови лиани. Към края на третия ден дървената крепост бе възстановена. Зад периметъра имаше известен брой навеси, където семействата можеха да спят и да потърсят спасение от пороите.
Племето щеше да се връща за нощуване в това място през останалата част от сезона. През деня различни групи щяха да излизат на лов и риболов, а също щяха да берат плодове. Наблюдателни постове щяха да бдят за появата на опасни зверове, както и за още по-опасните хора.
Но преди да се отдадат на почивка и дебелеене, трябваше да приемат Кикаха за член на племето.
Това беше голяма чест, но представляваше и сериозно изпитание за посвещавания. След нескончаеми танци и рецитации на поеми и песни под съпровода на бумтящите барабани и издаващи пронизителни звуци флейти, вождът изряза с кремъчен нож символите на племето върху гърдите на Кикаха. От него се очакваше да изтърпи, без да трепне и мигне с око.
След това трябваше да се изплъзне на цяла орда, която се впусна по следите му, мушкайки го с дългите си копия. После се изправи за схватка срещу най-силния мъж на племето Мекидлонг. Вече се бе възстановил от раните си, а и знаеше стотици трикове, за които Мекидлонг дори не предполагаше, че съществуват. Но понеже не искаше да го унижава, наложи се да се бори така, че отстрани да изглежда като че ли Мекидлонг сериозно го затруднява. Накрая, уморен от продължилия твърде дълго театър, той зрелищно хвърли на земята Мекидлонг със суплес. Горкият Мек се сгърчи от болка, отваряйки уста като риба на сухо.
Но най-тежката част дойде, когато се наложи да докаже потентността си. Импотентните мъже биваха прогонвани от племето, докато накрая намереха смъртта си. Такива като Кикаха ги убиваха, понеже те не бяха синове на племето. Така щяха да постъпят и с него, ако не бе толкова очевидно, че е изпратен от Повелителя. Но, както каза вождът, щом го е изпратил самият Повелител, тогава и той трябва да се окаже достоен за подобна чест.
Кикаха не се опита да оспори логиката на този извод. Но дълбоко в себе си беше убеден, че конкретно това изпитание е погрешно. Никой мъж не можеше да бъде обвинен, че не се чувства комфортно от мисълта, че може да бъде убит или прогонен, ако се провали. Импотентността можеше да бъде резултат от самото притеснение.
За щастие хората от племето Тана не изискваха, както бе обичаят при някои други племена, доказателството да бъде дадено публично. Така че на Кикаха му бе разрешено да влезе под навес, заграден от забити в земята клони. Той си избра най-симпатичната девойка, която след няколко часа излезе видимо изморена, но несъмнено щастлива, за да оповести, че Кикаха е преизпълнил нормалните изисквания.