Случилото се развесели Кикаха, макар и да го накара да изпитва известни угризения. Той не вярваше Анана да се разсърди от подобна „изневяра“, особено след като обстоятелствата правеха невъзможно обичаят да бъде отклонен.
И все пак май най-добре щеше да бъде да не споменава пред нея.
За щастие това бе последното изпитание. Вождът и шаманът изпяха поотделно песен, съответстваща на тържествения ритуал, а после всички се отдадоха на пир, след който коремите им така се подуха, че никой не можеше да се помръдне.
Преди да си легне Вергенгет съобщи на Кикаха, че от него се очаква да си избере жена от наличните свободни за тази цел. Имаше пет кандидатки, които с нескривана надежда заявиха, че ще бъдат щастливи да го имат за свой партньор. На теория дадена жена имаше правото да отхвърли даден кандидат, но практиката бе съвсем друга. Обществото изискваше всяка жена да се ожени веднага щом станеше способна да има деца. Само ако на някоя й се отвореше късметът да има повече от един кандидати, тогава тя можеше да избира. Иначе трябваше да приеме онзи, който я пожелае.
Мъжете също се намираха под подобен натиск. Дори бъдещият съпруг да не харесваше никой от кандидатките, той пак трябваше да избере една. За племето най-важно бе да се поддържа числеността му.
Две от петте момичета бяха симпатични и добре сложени. Едната изглеждаше по-отворена и сякаш преливаше от соковете на страстта. Така че ако трябваше да избира, той би се спрял на нея. Беше възможно тя да отклони избора му, но според вожда всяко от момичетата буквално се задъхвало от надеждата да стане негова избраница.
Все пак, ако го попитаха, той би предпочел онази, с която бе доказал своята мъжественост. Обичаят обаче повеляваше, че това може да бъде всяка жена на племето, а понеже тя бе вече омъжена, съпругът й бе опитал да убие Кикаха, ако той пожелаеше да повтори случилото се между двамата.
На всичко отгоре същата тази жена, която се казваше Шима, можеше да стане източник на неприятности. Тя вече бе успяла да прошепне на Кикаха, че отново иска да бъде с него. Това едва ли щеше да се окаже възможно, тъй като тя просто не можеше да изчезне с Кикаха сред шубраците, без това да бъде забелязано поне от половината племе.
Кикаха реши, че ще действа според изискванията на момента.
Огледа се. Като се изключеше постовият, качен на висока дървена платформа в центъра на лагера, както и още един, седнал на клон в самата корона на гигантско дърво, всички наоколо вече спяха. Той можеше да отвори вратата и да се отдалечи дълго преди постовите да успееха да събудят останалите. А и както се бяха натъпкали, едва ли някой можеше да го настигне в това състояние.
Но както му се искаше да излезе и да потърси Анана, така нещо в него се съпротивляваше на тази мисъл и настояваше да остане сред тези хора, колкото и нещастни и измъчени да бяха те. Той продължаваше да се намира под временното въздействие на онова ново желание за някакъв дом. Временно? Дали нямаше да продължи с години наред.
Логически погледнато, шансовете да се срещне с Анана, бяха еднакви както ако тръгнеше да я търси, така и ако останеше с племето. Ако потеглеше сам, можеше да избере погрешна посока и да обиколи в търсене това море. Нямаше никаква представа какви са размерите му — то можеше да се окаже с площта на езерото Мичиган, а можеше да бъде и колкото Средиземно море. А Анана можеше да върви в същата посока, но винаги зад него. Ако изобщо още бе жива…
И все пак, някой ден той щеше да си тръгне. А междувременно можеше да поразузнае наоколо. Нищо чудно да се натъкнеше на някакви следи в околността.
Прозя се и се отправи към навеса, отделен му за спане от вожда. В същия момент дочу някакво кикотене. Обърна се и видя Шила и Гуен — двете кандидатки за съпруги, които му бяха харесали. Коремите им, които и в нормално състояние, бяха добре открояващи се, сега направо щяха да се пръснат, но те все пак не бяха яли толкова, че да изпаднат в несвяст. И освен това бяха се престорили, че спят.
— Гуен и аз мислим, че ще избереш за жена една от нас — усмихнато му каза Шила.
— Откъде знаете? — подсмихна се и той.
— Ние сме най-привлекателни. И си помислихме, че може би… — тя отново се изкиска, — …че ще ти дадем шанс да решиш коя да предпочетеш. Друга възможност няма да имаш.
— Вие не сте наред. След този тежък ден, след всички изпитания, след часовете с Шима и пира…
— О, ние знаем, че ще можеш. Ти май си голям виру. И освен това, какво ни пречи да опитаме?
— Нищо не ни пречи, разбира се — съгласи се Кикаха и ги взе за ръце. — Но моят навес е много открит. Къде ще отидем?…
Нямаше представа колко време бе спал, когато се разбуди от някакъв шум. Подпря се на лакът и се огледа. Момичетата още спяха. Изпълзя навън, отмести храста пред навеса и се изправи. Всички наоколо тичаха, викаха или седяха, триейки очи и недоумявайки какво се бе случило. Постовият върху платформата нещо ревеше с все сили и сочеше към морето. Другият на дървото също крещеше.