Едва сега си позволи да пусне дръжката на калъфа и да се изправи на треперещите си крака.
На около половин миля зад нея се виждаха три тела. Уртона… Орк… МакКей.
Кикаха го нямаше. Изглежда него бе видяла да пада в канала. И сигурно пак той бе изпуснал Рога. А може би беше заплашил останалите, че ще го хвърли, ако те не я оставят да се измъкне на брега. Тогава сигурно се бяха хвърлили към него, а той го бе хвърлил в потока и сам бе скочил след него. Или по собствено желание, което бе по-малко вероятно, или го бяха блъснали.
Както и да е, тя не виждаше и следа от него.
Той явно се намираше някъде под повърхността или вече удавил се, или продължаващ да се бори за живота си.
Трудно й беше да приеме макар и за миг, че той може да е мъртъв. Беше оживял след толкова опасности, беше се борил толкова ожесточено, най-сетне беше толкова издръжлив и жилав. Беше олицетворение на думата оцеляване.
Но хората все някога умират.
Не, тя нямаше да изостави надеждата си, че отново ще го види. И все пак дори Кикаха в този миг да се бореше за живота си, потопът вече го беше отнесъл надалече.
Единственото разумно решение за нея бе да продължи покрай канала до края му и да се надява, че някъде ще се натъкне или на него или поне на следите му.
Видя че Червения Орк тича. Беше се впуснал с все сили в обратна посока. МакКей бе направил няколко крачки след него, но почти веднага бе спрял. Или бе разбрал, че не ще може да го настигне, или Уртона му бе извикал да се върне. По-важното бе, че те двамата сега се приближаваха към нея подтичвайки. Бяха видели, че Рога в ръцете й и очевидно го искаха.
Тя също се затича. Не след дълго се задъха, но не спря и след малко усети, че й идва второто дишане. Ако се придържаше покрай канала, никога нямаше да им се изплъзне. Те щяха да продължат да я следват, макар и без какъвто и да е било шанс да я настигнат с аванса, с който бе започнала преследването. Това щеше да продължи докато нуждата от сън не я повалеше. И тогава те сигурно щяха да се натъкнат на нея.
Тя вярваше, че не им отстъпва в издръжливост. Те също трябваше някога да легнат и да починат, може би дори щяха да го направят преди нея. Но ако се напрегнеха здраво, ако спяха по-малко, щеше да дойде момент, когато щяха да я изненадат докато спи.
И ако тя продължеше да следва неотклонно канала, нямаше да има никаква възможност някак да им се скрие. Но ако тръгнеха през равнината, ако стигнеха до планина, тогава вече бе по-друго. А после можеше отново да свърне обратно към канала.
Да, съществуваше и опасността да се загуби, особено ако ориентирите все така се изменяха. Но това бе риск, който се налагаше да поеме.
Тя зави и тръгна през равнината. Те също щяха да завият и така да намалят малко преднината й. Лошо. Макар да й се искаше да хукне с все сили, въздържа се да го направи. Докато се намираше пред тях на разстояние извън обхвата на лъчемета, всичко бе наред.
Затрудняваше се точно да преценява дистанцията в този толкова прозрачен въздух и при тази така призрачна светлина. Все пак мислеше, че най-близката планина се намира на около пет мили оттук. И въпреки скоростта на изменение на пейзажа, планината щеше да си остане със значителни размери, когато стигнеше до нея.
Но между нея и целта се виждаха малки горички от движещите се дървета. Не толкова големи, че да не може да ги заобиколи. Освен това се забелязваха стада пасящи антилопи и газели. Стадо слонове се носеше в тръс на половин миля от нея в посока към близката горичка. В другата посока, отдясно, няколко гигантски лоса наближаваха друга група от растенията. За миг мерна силуетите на два лъва на четвърт миля оттук. Тя използваха горичката за прикритие, промъквайки се към антилопите.
В далечината се различаваше малката от това разстояние фигура на една моа. Не изглеждаше тя да преследва нещо, но посоката в която Анана вървеше, щеше да мине в близост до нея. Затова тя леко се отклони, насочвайки се към далечния край на планината.
Погледна наляво. Двамата мъже се бяха затичали. Те явно се надяваха да я изморят с бягане, докато не падне от изтощение.
Ускори ход, но не спринтира. Можеше да се движи с тази скорост доста дълго. Почти никога през хилядите години живот не бе излизала от форма. Беше придобила издръжливост, която би изненадала дори и олимпийски маратонец. С какъвто и физически потенциал да се бе родила, беше го развила до максимум. И изглежда бе дошъл часът да разбере какви са неговите граници.
Една миля. Втора. Изпоти се, но макар да дишаше малко по-трудно, знаеше, че запасите й от сила са далече от изчерпване. Краката й още не бяха натежали. Чувстваше, че когато стигне планината, ще разполага с още много сила. Чичо й беше силен мъж, но бе доста по-тежък, а сигурно и се бе поотпуснал на Земята. Всички тлъстини, с които бе дошъл тук, сигурно вече се бяха стопили, защото храната не им бе достигала. И все пак той едва ли бе поддържал върхова форма по време на престоя си на Земята.