Но дали нямаше някакво негласно споразумение между котки и дървета? Не беше ли Уртона заложил в тях някакъв инстинкт, който ги кара да игнорират лъвовете, но не и хората? Колко типично в негов стил би бил подобен номер! Сигурно би му доставило голямо удоволствие да види някое от странстващите племена да реши, че дърветата са безопасни, защото между тях спокойно бродят животни. И миг по-късно да бъде атакувано от вървящата гора.
За миг се изкуши да рискува. Ако навлезеше в гората, можеше да си поиграе на криеница с преследвачите. Но подобна игра щеше да бъде рискована, а и тя едва ли щеше да спечели много от нея.
Пак погледна назад. Двамата мъже малко я бяха понаближили. Реши леко да ускори ход. Когато подмина и последната редица дървета, тя зави наляво и мина покрай нея. Уртона и МакКей щяха да опитат да минат направо.
Но не, те не го направиха. Съмнително беше чичо й да си спомня точно каква опасност представляваха те. Той можеше да си помисли, че тя се опитва да се скрие сред дърветата. В такъв случай двамата трябваше да се разделят, за да се убедят какво е намислила. МакКей щеше да заобиколи от едната страна, а Уртона от другата. После щяха да инспектират, минавайки покрай редиците и накрая щяха да се срещнат отзад.
Междувременно, държейки горичката между нея и другите и продължавайки направо към планината, тя щеше да се скрие от погледите им поне за известно време. А те щяха да изостанат още повече.
Обърна се и пое към целта си.
И веднага забави ход. На половин миля се виждаше стадо бабуини, които се движеха право към нея. Бяха двайсетина на брой. Самците играеха ролята на разузнавачи, а женските се движеха посредата. Малките се бяха вкопчили в козината им. Дали я бяха набелязали за жертва? А може би ги бе привлякъл рева на лъвовете и сега те се придвижваха към чуждия улов.
Тя премести Рога в другата си ръка и изтегли бойната секира от колана си. Пътят й щеше да пресече курса, поет от стадото маймуни, ако продължеше в същата посока. Спря и изчака. Те продължиха, без да се отклоняват и без да издават нито звук. Широките им късопръсти лапи докосваха земята в синхрон, сякаш бяха школувани войници. Дългите им крака ги носеха с лекота, макар скоростта им да не можеше да се сравнява с тази на копитните бозайници. Тактиката им бе да набележат някое по-младо животно или някое ранено от по-възрастните. Тогава се разгръщаха и образуваха кръг. Водачът се хвърляше напред, а останалите започваха да крещят, сплашвайки стадото. Глутницата щеше да скача сред подивелите антилопи и веднага да изскача настрани от копитата им. Но общата им посока щеше да бъде неотклонно към набелязаната жертва и кръгът щеше да започне да се затяга. Не след дълго малкото или раненото животно щеше да се озове заобиколено от всички страни. Няколко от най-едрите самци щяха да скочат върху него и да го съборят на земята. С изключение на майките, останалите също щяха да наобиколят.
Когато я наближиха на двайсетина стъпки от нея, водачът излая и глутницата забави ход. Дали не бяха преценили, че тя ще им достави по-малко неприятности от два гладни лъва?
Не. Бабуините продължиха да се движат към ъгъла на квадрата, образуван от горичката на движещите се дървета.
Тя изчака и последния от тях да се скрие от погледа й и възобнови своя бяг.
Неочаквано усети нещо да става зад нея. Обърна се леко настрани, за да види каква бе причината. Това което видя никак не й хареса. Уртона и МакКей бяха изскочили иззад дърветата. Не бяха заобиколили както тя бе очаквала, а бяха минали по права линия. Изглежда Уртона все пак си бе спомнил, че дърветата не представляват опасност за човешките същества. И надявайки се да я изненадат, те бяха спринтирали на пълна скорост.
Намерението им се бе увенчало с успех. Но и те самите бяха изненадани. В мига, в който бяха излезли от горичката, те се натъкнаха на бабуините. Вождът на стадото се хвърли срещу Уртона, а три измежду най-едрите самци се насочиха към МакКей.
На чичо й не му оставаше нищо друго, освен да използва лъчемета. Лъчът му разряза водачът по височина. Двете димящи половини се свлякоха на земята. Ако се бе подвоумил макар и за секунда, той щеше да усети зъбите на маймуната в гърлото си.
Жалко, мина през ума й.
Единайсета глава
Но на чичо й се наложи да изразходва още малко от скъпоценната енергия. МакКей можеше да бъде повален всеки миг. Чернокожият се бе привел, готов за борба, но същевременно крещеше на Уртона да стреля. Чичо й се поколеба за момент. Явно бе че му се иска да запази повече заряди за срещата с племенницата си, но още по-малко желаеше да продължи пътя си сам. Тримата самци паднаха и телата им — по-скоро половинките — се търкаляха докато не спряха в краката на МакКей, чието иначе тъмно лице сега бе посивяло.