Онзи ден, който сега изглеждаше толкова отдавна, той беше освободен от задължения за следобеда. Беше се запил в една таверна в Уатс. Беше забърсал една нелоша макар и бърборива жена и я бе откарал в апартамента си в Холивуд. Бяха скочили в леглото още от вратата и след като приключиха с онова, за което я бе довел, той бе заспал. Събуди го телефонът. Обади му се Калистър и възбуденият му глас издаваше, че му се е случило нещо неприятно. Събитието явно бе тревожно, макар той да не му каза за какво става дума. Само му съобщи, че трябва веднага да се яви. И да вземе автоматичният си пистолет 45-и калибър.
Последното го накара веднага да изтрезнее. Мистър Калистър сигурно наистина бе загазил, за да му говори такива неща по телефон, който като нищо можеше да се подслушва. И точно тогава започнаха неприятностите. Жената естествено я нямаше, бе изчезнал и портфейлът му — петстотин долара и кредитните карти, — както и ключовете за колата.
Когато надзърна през прозореца към паркинга до сградата видя, че и самата кола я няма. Ако не му трябваше спешно, сигурно щеше да се изсмее. Обран от проститутка! Тъпа при това, защото явно не бе съобразила, че с лекота ще я открие. Не беше проблем да си върне портфейла и съдържанието му… е, ако още си беше на мястото. И колата, разбира се. Нямаше да я убие, но щеше да й посмачака фасона, за да й даде урок. Беше професионалист, а професионалистът не убива, освен за пари или при самозащита.
Така че облече мотоциклетните си дрехи и потегли на максимална скорост в нощта, готов да избяга на прасетата, ако го зърнеха. Калистър го чакаше. Другите бодигардове ги нямаше. Не попита Калистър къде са, защото босът никак не обичаше въпросите. Но той сам му обясни. Каза че всички били в една кола, която катастрофирала, докато преследвала един мъж и една жена. Не били загинали, но не ставали за работа.
Калистър бе продължил с описание на двойката, която го интересуваше, без да казва по каква причина.
После бе останал, двоумейки се за миг, захапал в нерешителност долната си устна. Беше едър и красив мъж, с жълтеникава къдрава коса, очи със странно зелен цвят и лице, напомнящо с нещо за киноартиста Пол Нюман. Накрая отиде до един шкаф, извади от джоба си малка кутийка с размера на бучка захар, приближи я до ключалката и вратичката се отвори.
Калистър извади някакво странно на външен вид устройство от чекмеджето. Макар никога да не бе виждал нищо подобно преди, МакКей се бе досетил, че това е оръжие. Имаше основно тяло, към която можеше да се прикрепи къс дебел приклад, точно както ловджийска пушка с рязана цев.
— Взех друго решение — каза Калистър. — Вземи това и остави пистолета си тук. Може да се озовем на място, където не бива да се чуват изстрели. Ето, виж как работи.
Наблюдавайки кратката демонстрация, МакКей бе усетил леко замайване. И това беше само първата крачка в серията от събития, накарали го да се почувства като превърнал се в резултат от някаква магия герой от научнофантастичен филм. Ако бе имал грам мозък в главата си, още тогава трябваше да се обърне и да се махне. Но едва ли имаше някой, който би могъл да му каже, че само пет минути по-късно той изобщо няма да бъде на Земята.
Но тогава стоеше ококорен и наблюдаваше демонстрацията на Калистър. Лъчеметът бе прерязал един стол на две. После Калистър му даде метална защитна жилетка. Поне на вид и на пипане му се стори, че е стоманена. Но беше гъвкава.
Калистър също навлече такава и после каза няколко думи на неразбираем чужд език. В стената просветна голямо кръгло петно, секунди по-късно сиянието изчезна и той видя пред себе си пейзаж от друг свят.
— Мини през вратата — нареди късо Калистър. Той държеше в ръка друго оръжие, маскирано като револвер. Не бе насочено към МакКей, но той разбираше, че ще погледне в цевта, ако откаже да се подчини.
Калистър го последва. МакКей се досещаше, че го използват вместо щит, но не протестира. Знаеше, че ако се осмели, ще бъде прерязан надве.
После минаха през нова „врата“ и се озоваха в нов свят или ново измерение, или каквото и да беше това. И докато Калистър оглеждаше за преследваната двойка, МакКей се разходи сред дърветата. Изведнъж сякаш небето се стовари върху главата му. Отнякъде се появи едър червенокос тип, който — МакКей не можеше да повярва на очите си! — бе въоръжен с лък и стрели.
Криеше се зад едно дърво и МакКей сряза с откос клоните от едната му страна. Искаше само да стресне стрелеца, защото Калистър му бе обяснил, че иска този тип жив. И какво само име, Кикаха! Но Кикаха бе изстрелял една стрела и МакКей веднага разбра по каква цел. Една-единствена част от тялото му бе останала незащитена от дървото, зад което се бе скрил — рамото. Но Кикаха бе улучил точно тази част!