Ако не бе жилетката, стрелата щеше да го прониже. Така само го събори на земята. Лъчеметът му излетя от пръстите и все така включен се изтърколи през поляната.
И тогава най-грамадният вълк — вълк!, — който МакКей някога бе виждал, мина през лъча и бе намерил смъртта си, срязан на четири парчета. МакКей осъзна какъв късмет бе извадил. Ако лъчът се бе извъртял в противната посока, парчетата щяха да бъдат от собственото му тяло. Макар рамото и ръката му да бяха като парализирани, той бе съумял да се изправи и приведен да изтича към друго дърво. Проклинаше, без да се сдържа, защото бе допуснал Калистър да го накара да остави пистолета си. Знаеше, че никога не би набрал куража да излезе на поляната и да опита да си прибере лъчемета. Не и срещу противник, който можеше да стреля с лък по този начин.
На всичко отгоре нещо му казваше, че се е забъркал в нещо, което е далече, много далече над неговото ниво.
След това се развиха бурни събития, от които МакКей не видя много. Успя да се качи на огромна канара с размера на къща и макар с една ръка ловко се възползва от множеството издатини и удобни за захващане дупки. По-късно се питаше какво го бе накарало да се качи на място, където бе останал без път за отстъпление. Но в обзелата го тогава паника това му се бе сторило най-разумния ход. Беше сметнал, че никой няма да се сети да го потърси точно там. Освен това можеше да се просне по корем и да се скрие, докато суматохата не утихне. Ако спечелеше боса, той щеше да слезе долу. Щеше да поясни, че се е качил на канарата, за да огледа ситуацията от птичи поглед, така че да съобщи на Калистър каква е дислокацията на врага.
Междувременно зарядът на лъчемета се бе изчерпил, разтапяйки наполовина намиращата се на петдесетина стъпки от него скала.
Успя все пак да види Калистър да тича към двойката и още някакъв мъж и му се стори, че шефът държи нещата под контрол. Но тогава червенокосият Кикаха, който в този момент лежеше в тревата, бе казал нещо на жената. И тя бе вдигнала някакъв странно изглеждащ тромпет до устните си и бе започнала да свири някаква необичайна мелодия. Калистър бе замръзнал на място, бе изкрещял нещо и се бе хвърлил като побъркан в обратна посока.
В следващия миг всички се озоваха в друг свят. И ако преди ситуацията бе просто лоша, сега нещата бяха толкова лоши, колкото изобщо беше възможно. Е, май не чак толкова. Защото той все пак беше оцелял. Макар да имаше моменти, когато съжаляваше за това.
Така бяха изминали дванайсет „дни“. Много неща му се бяха изяснили междувременно, повечето благодарение на Кикаха. Но той все още не можеше да приеме, че Калистър, чието истинско име се оказа Уртона, Червения Орк и Анана са по на хиляди години. Нито вярваше, че идват от друг свят, който Кикаха упорито наричаше „джобна вселена“. Някакъв изкуствен континуум, нещо като четвъртото измерение от фантастичните филми, или най-малкото нещо подобно.
Повелителите — защото те се наричаха така — твърдяха, че са направили Земята. И не само нея, ами и Слънцето, другите планети, звездите — които на свой ред не били точно звезди, а само изглеждали такива, — изобщо цялата проклета вселена.
Всъщност те твърдяха, че са създали прародителите на всички земни хора в своите лаборатории.
Но върхът беше — и от тази идея мислите в главата му започваха да се люшкат като коркова тапа сред вълните в океана, — че имало много такива изкуствени джобни вселени. И те били създадени по такъв начин, че в тях господствали различни от земните физически закони.
Оказваше се, че преди десетина хиляди земни години сред Повелителите настъпило разцепление. Останалите живи се затворили в собствените си малки светове и се захванали да ги управляват. Всеки се опълчил срещу всеки.
Това поне обясняваше защо Уртона и Орк, чичовци на Анана, се бяха опитали да я убият и желаеха смъртта на другия.
Интересна беше историята и на самия Кикаха. Роден като Пол Янус Финеган през 19183 година в малък град на Индиана. След Втората световна война бе постъпил в Университета на Индиана, но още преди да изтече първата му година като студент, се беше забъркал с Повелителите. В началото живял в някакъв странен свят, известен като Света на нивата. Там заслужил името Кикаха, дадено му от индианско племе, обитаващо едно от нивата на планетата, която имала конструкцията на Вавилонската кула или на кулата в Пиза. Или на нещо друго4.
3
инициалите на героя и годината му на раждане съвпадат с тези на автора на книгата — Бел.пр.