Анана не показа отвращението си. Изчака Орк да седне в седлото, после пое напред и след десетина минути бавен ход, смушка с колене своя грег в галоп. Двамата мъже последваха примера й.
Орк яздеше непосредствено след нея.
— И затова ли спаси обичния си чичо? Само за да го попиташ знае ли нещо за любовника ти леблабий?
— Това, естествено, е единствената причина — отсече тя.
— Е, в такъв случай предполагам, че съм ти в дълг, особено след като не ме уби, след като получи каквото ти трябваше от мен. Освен това, специални благодарности, макар едва ли да си го направила заради мен, за това че си се погрижила за Уртона. Само дето трябваше да се убедиш, че е мъртъв. Защото той е много жилав.
Анана изтегли секирата от колана си и го удари през лицето с плоската й страна. Той падна от грега и тежко тупна в пясъка.
— Какво, по…? — започна МакКей.
— Нямам му никакво доверие — каза тя. — Исках само да го изтегля по-далече от индианците.
Орк простена и с мъка се изправи. Можеше обаче само да седи и то подпрял се на една ръка. С другата опипваше ударената страна на лицето си.
— Вземи неговия грег със себе си — нареди тя на МакКей и сама потегли в галоп. След пет минути отново мина в тръс. Не след дълго я настигна чернокожият, водейки грега на Орк.
— И как стана така, че и него не го довърши?
— Едно време щях да го направя. Предполагам че Кикаха ме е направил малко по-човечна, искам да кажа по-близка до онова, което хората трябва да бъдат.
— Не би искал да съм наблизо, когато решиш да се държиш гадно — призна той и за известно време след това никой повече не продума.
Анана се бе отказала да търси Кикаха. Беше безсмислено да снове насам-натам като „муха без глава“, както без съмнение би се изразил той. Трябваше да се върне при морето, надявайки се дворецът отново да се появи там. Ако успееше да проникне в него, щеше да вземе една от летящите машини, наричани от племето Уендоу шелбет, и да тръгне да търси Кикаха от въздуха. Шансовете й да попадне на движещия се дворец обаче изглеждаха малки.
Това нямаше значение. Какво друго й оставаше освен да го търси?
Стигнаха до наводнена местност, която трябваше да прекосят с гревигите. После се насочиха през плажната ивица към гората, където тя отсече клон и заличи с листата му следите, които бяха оставили в пясъка. Нощта прекараха на върха на хълм, дълбоко във вътрешността на гората.
На сутринта гревигите станаха лоши. Бяха гладни и изморени. След като двамата с МакКей бяха изпохапани и изпоритани достатъчно, Анана реши, че няма избор. По-голямата част от деня животните се храниха, а двамата им собственици се редуваха да наблюдават от върха на високо дърво. Анана очакваше индианците да се появят галопирайки, гневни и решени да си отмъстят. Денят едва беше преполовил, когато тя ги видя в далечината. Беше боен отряд, състоящ се от около двайсетина души.
Извика на МакКей и му нареди да приготви лосовете за път, независимо дали идеята допада на животните или не.
Едва сега осъзна, че бе трябвало да минат през вода веднага след напускането на техния лагер. Така преследвачите им нямаше да знаят в коя посока да поемат и това може би щеше да ги обезкуражи. Но както с много други неща в живота, беше се сетила за тази предпазна мярка твърде късно.
Воините минаха покрай тях. Но не стигнаха далече. На около двеста крачки от мястото, където бегълците бяха навлезли в горичката, отрядът спря. Двама мъже остро заспориха. Единият от тях беше онзи, който носеше пръта с лъвския череп. И той държеше групата им да се връща. Те обърнаха гревигите си и се насочиха в тръс към лагера.
Не, не към своя лагер. Сега тя забеляза началото на задаващия се керван. Той напредваше със скоростта на най-бавния пешеходец и ловците ги пресрещнаха. Всички спряха и се проведе племенен съвет. После отново потеглиха на път.
Тя разказа на МакКей на какво бе станала свидетел. Той изруга, после се оплака:
— Но това означава, че трябва да останем тук и да ги изчакаме достатъчно да се отдалечат.
— Нямаме бърза работа — каза тя. — Но не е необходимо да ги чакаме. Можем да минем напреко през гората и пак ще излезем много пред тях.
Така беше на теория. Практиката се оказа малко по-различна. В мига, в който излязоха от гората, те видяха и бяха видени от двама ездачи. Това или беше разузнавателна група, или бяха младежи, препуснали напред, за удоволствие. Каквото и да бе обяснението, те мигновено се обърнаха и изчезнаха в галоп.
Анана не можа да види останалата част от племето. Предполагаше, че основната група не е далече, може би скрита от извивката на бреговата ивица. Както и да е, двамата с МакКей разполагаха с поне двайсетина минути преднина.