Нямаше какво друго да направят, освен да смушкат изморените си лосове в галоп. Известно време се носиха на пълна скорост, после преминаха в тръс, сетне отново в галоп. Продължиха по този начин с няколко кратки почивки до падането на нощта. Пак влязоха в гората и се редуваха да спят и да дежурят. На сутринта животните отново проявиха неохота да потеглят. Независимо от това, след много дърпане на юздите и бой, двамата ги убедиха, че е по-добре да се подчинят. Беше ясно обаче, че силите им ще стигнат най-много за един ден път, а може би дори и за по-малко.
По обяд зърнаха зад себе си първия от преследвачите. Денят постепенно изтичаше, а разстоянието между тях се скъсяваше.
— Нещастните животни едва ли ще са способни на още един галоп — заключи Анана. — И то не за дълго.
— Дали да не стигнем до гората пешком — предложи МакКей.
Вече бе обмислила и тази възможност. Но ако тези индианци бяха следотърсачи като земните си събратя, те щяха да ги открият без проблем.
— Добър плувец ли си? — попита го тя съвсем неочаквано.
МакКей разтвори широко очи. После посочи с пръст към водата.
— Искаш да кажеш… там?
— Да. Съмнявам се, че индианците могат да плуват.
— Хм, но не знаеш със сигурност. Аз специално мога както да плувам, така и да се държа на повърхността, но не цял ден. И освен това там може да има акули или дори… още по-страшни неща.
— Ще яздим, докато животните не паднат от изтощение и тогава влизаме в морето. Аз поне смятам да постъпя така. Когато се скрием от погледа им ще излезем обратно на брега недалеч от тук, може би на не повече от няколко мили.
— Без мен — заяви МакКей. — В никакъв случай. Аз потеглям към гората.
— Както решиш.
Тя бръкна в една от торбите и извади от нея Рога. Наложи се да го пристегне на ръката си, но той не тежеше много и не би следвало да я забави.
След около час преследвачите вече бяха толкова наблизо, че трябваше да пришпорят гревигите на пълна скорост. Но силите им не можеха да се сравняват и наполовина с тези на лосовете зад тях. Ставаше ясно, че само след няколко минути индианците ще ги настигнат.
— Безсмислено е! — извика Анана. — Скачай, преди да са рухнали от изнемощение, защото можеш да си счупиш врата.
И дръпна юздите. Когато запенените животни намалиха до тръс, тя скочи от седлото. Меката почва смекчи удара и Анана можа веднага да се изправи на крака. МакКей последва примера й с няколко секунди закъснение. После стана и попита:
— Сега какво?
Отрядът беше на стотина крачки от тях и бързо скъсяваше дистанцията. Като видяха че двамата са изоставили лосовете си, индианците групово изреваха от въодушевление. Част от тях завиха към гората, предполагайки, че жертвите им ще се опитат да се изплъзнат в тази посока. Но Анана се хвърли в плитката вода и когато дълбочината стигна до кръста й свали одърпаните джинси и ботите си. МакКей я следваше по петите.
— Мислех че ми говореше за гората?
— Ами-и… там ще умра от самота!
Започнаха да плуват с дълги бавни загребвания. Анана забеляза, че преследвачите им още са на брега. Те ревяха от объркване и ярост, а някой хвърлиха копията и бумерангите си след тях. Разбира се, без шанс да ги достигнат.
— Ти беше права — обади се МакКей, докато напредваха „кучешката“. — Те наистина не могат да плуват. А може и да ги е страх. Акулите…
Тя отново се обърна напред, насочвайки се към хоризонта. Но следващия поглед назад я накара веднага да спре.
Беше прекалено далече, за да е сигурна. И все пак, ако червенокосият мъж, яхнал грег и нападнал индианците сам-самичък, не бе самият Кикаха, значи тя се побъркваше. Просто не можеше да бъде Орк — той никога не би постъпил толкова глупаво.
И тогава от гората излезе друга по-голяма група. Дали не следваха Кикаха с идеята да му помогнат или просто бяха жадни за кръвта му.
Може би Кикаха не беше чак толкова глупав, за са нападне индианците сам, както първоначално бе помислила. Може би той бягаше от втората група и сега трябваше да избира както в старата поговорка между крокодила в реката и тигъра на сушата.
Каквато и да бе ситуацията, тя щеше да му помогне колкото можеше. Обърна се и заплува към брега.
Седемнайсета глава
Когато Кикаха изскочи от гората, той очакваше да види хората, преследващи Анана, далече пред себе си. Затова се изненада, виждайки ги на някакви стотина крачки. Повечето от тях бяха слезли от лосовете, стояха на брега или бяха навлезли във водата, като викаха и жестикулираха към нещо навътре в морето.
Не се виждаха нито Анана, нито МакКей.