Като свали колана на Вергенгет заедно с ножницата, Кикаха го затегна на своя кръст. Взе попадналия под ръцете му бумеранг и закрачи във водата, докато не стигна до глезените му. После продължи, следвайки извивката на брега, подмина бойното поле, излезе на суша и се затича през пясъка. Когато стигна до останалите без ездачи лосове, забави ход, пристъпи се предпазливо към тях, сграбчи юздите и ги завърза за един храст. Нов хикву се приближи в тръс наблизо и за щастие намали достатъчно, когато Кикаха му извика, позволявайки да бъде заловен. Кикаха завърза и него и навлезе в морето, за да помогне на плувците. Те се приближиха след няколко минути. Дишаха тежко и бяха изморени. Наложи се да помогне и на двамата да излязат на брега, без да се свлекат на колене. Там се хвърлиха на пясъка и задишаха като ковашки мехове.
— Ще трябва да се качите на хикву — напомни им той.
— Хикву? — успя да прошепне Анана.
— Животните за езда. Жребците, които ще ви отнесат на безопасно място — и той направи знак с палец към лосовете.
Анана намери сили да се усмихна.
— Кикаха! Ще спреш ли някога да се шегуваш?
Той я притегли към себе си, тя го обхвана през врата и се разхълца.
— О, Кикаха, мислех, че никога вече няма да те видя!
— Никога не съм бил толкова щастлив — призна той, — но ми се струва, че мога да се почувствам още по-щастлив, ако се махнем оттук веднага.
Те изтичаха до животните, отвързаха ги, яхнаха ги и потеглиха в галоп. Шумът на битката заглъхваше постепенно в далечината, а когато завиха за пореден път, загубиха я и от погледа си. Преминаха в бърз тръс. Кикаха й разказа какво му се бе случило, макар дискретно да пропусна някои дребни инциденти. След това и тя му разказа своята история, леко цензурирана. И двамата възнамеряваха да запълнят пропуските впоследствие, но сега не беше добър момент за това.
— Случвало ли ти се е когато си се качила на дърво, за да огледаш местността, да зърнеш макар и за миг нещо, което би могло да бъде двореца? — попита я Кикаха.
Тя поклати отрицателно глава.
— В такъв случай мисля, че се налага да се изкачим на една от онези планини, заобикалящи морето, и да разгледаме по-подробно. Някои върхове се издигат на пет хиляди стъпки височина. Ако бихме могли да се изкачим на един от тях, ще можем да огледаме на… хм, за последен път правих тази сметка толкова отдавна, че вече не си спомня. Почакай минутка… мисля, че от такава височина хоризонтът е на деветдесет и шест мили… Колкото и да са, това няма значение. Важното е че ще виждаме надалече, а ако се вярва на Уртона, дворецът му наистина е голям. От друга страна хоризонтът на тази планета не може да е толкова отдалечен, колкото хоризонтът на Земята. Струва си да опитаме.
Анана се съгласи. МакКей се въздържа от коментар, понеже му беше ясно, че тия двамата ще направят каквото решат. Така че безмълвно ги последва в гората.
Отне им три дни да се изкачат на един коничен връх. Не само катеренето бе трудно, ами се налагаше да спират за лов, както и да позволяват на себе си и на животните кратки почивки. Накрая решиха да ги спънат и да продължат пеша. Оставиха МакКей да ги наглежда. Последните стотина стъпки от изкачването бяха най-трудни. Планината завършваше с подобие на остър шип, който се клатеше като махало, поради леките промени в терена под него. Самият връх, макар да бе изглеждал от ниското остър като игла, всъщност представляваше тясна площадка с размера на маса в трапезария. Те стъпиха на нея и огледаха морето, съжалявайки, че нямат бинокъл.
— Нищо — промълви Кикаха след малко.
— Опасявам се, че е така — съгласи се Анана. После се обърна за да погледне и към сушата и го стисна за ръката. — Виж там!
Кикаха погледна в посоката, която му сочеше.
— Не знам — каза той накрая. — На мен ми изглежда като голяма тъмна скала… или хълм, може би.
— Не, премества се! Почакай малко!
Обектът можеше да бъде скрит от някоя от двете планини, ако се намираше на половин миля вляво или надясно. Сега се движеше точно отвъд един много широк проход и се изкачваше по плавно издигащ се склон. Кикаха прецени, че се намира на двайсет мили от тях и е с огромни размери.
— Да, това трябва да е дворецът! — извика той. — Вероятно е преминал през някой от проходите.
Единственото нещо, помрачаващо радостта им, бе фактът, че се намира толкова далече. Докато слезеха от планината, изминеха пътя до онзи проход и минеха през него, дворецът щеше да се е отдалечил още повече. На всичко отгоре, единственият им ориентир бяха двете планини. А докато се доберяха до тях, те можеха да изчезнат, да се слеят в една или да се разбият на четири. Толкова лесно бе да загубиш ориентация тук, особено след като отсъстваше изток или запад, север или юг.