Индианци ли? Да, защото Повелителя на онзи свят Джадауин бил населил различните нива с различни хора, които собственоръчно бил отвлякъл от Земята.
Наистина много объркана история. Джадауин не бе живял винаги в родния свят на Повелителите, нито в собствения си частен космос. Известно време прекарал като истински земен жител, без да съзнава кой е всъщност, поради амнезия. На всичко отгоре… по дяволите всичко това! МакКей усещаше, че го заболява главата дори само като започнеше да мисли за тези неща. И все пак някой ден, ако разполагаше с достатъчно време и ако оживееше дотогава, той щеше да разплете тази бъркотия. Стига да не откачеше преди това.
Четвърта глава
— Умирам за ябълки като всеки хожър5, Ангъс — каза Кикаха. — Така че съм решил да си набавим малко пресни плодове. Обаче имам нужда от помощта ти. Пипалата ни пречат да се доближим достатъчно. Но дърветата имат една слаба точка в своята защита. Подобно на повечето хора и те не могат да си държат устата затворена. Реших да изстрелям една стрела в устата на онова дърво. Едва ли ще го убия, но поне ще го заболи. Да се надяваме, че силата на удара ще го събори на земята. Този лък има страшно натегната тетива. Искам когато го улуча ти да изтичаш и да хвърлиш тази секира по някой от клоните. Опитай да улучиш грозд от тези плодове. А после аз ще го примамя настрани от нападалите ябълки.
Той му подаде леката секира на Анана.
— Ами онези? — поинтересува се МакКей, сочейки към трите дървета, които се намираха на около двайсетина стъпки от жертвата, която си бяха набелязали. Те бавно, но неотклонно се приближаваха.
— Е, може да оберем и техните ябълки. Имаме нужда от този плод, Ангъс. Трябва ни както храната, така и водата, която съдържа.
— Не е необходимо да ми го обясняваш — обади се Ангъс.
— И аз съм като дървото — усмихнато отвърна Кикаха. — Не мога да си държа устата затворена.
Той нагласи стрела на тетивата, прицели се внимателно и стреля. Стрелата се заби в овалния отвор на устата. Точно в този миг дървото беше вдигнало двете си пипала, готвейки се да направи поредната стъпка напред и се беше наклонило за момент преди да се опре на гъвкавите израстъци. Кикаха беше забил стрелата именно в тази частица от секундата, когато равновесието му беше нарушено. Дървото залитна назад и падна. Пипалата трескаво се замятаха, но силата не им стигаше да го изправят отново. Излизащите настрани клони му пречеха да се претърколи странично, дори ако изобщо беше в състояние да го направи.
Кикаха изпусна въздуха в гърдите си и сложи ръка върху рамото на МакКей.
— Май няма да се налага да хвърляш секирата. Ябълките изпопадаха. Страшен удар!
Трите дървета по склона на хълма бяха спрели за кратко. После продължиха хода си напред. Нито звук не се изтръгна от устите им, но по въртящите им се очи двамата мъже се досетиха, че те оживено комуникират. Уртона обаче настояваше, че дърветата не са в състояние да мислят. Общуването, на което били способни, се извършвало на инстинктивно ниво, също като при мравките. В случая беше очевидно, че те идват на помощ на падналия си събрат.
Кикаха изтича пред МакКей, който за миг се подвоуми. Обърна се. Двамата Повелители стояха на около шейсетина стъпки над тях. Анана наблюдаваше с лъчемет в ръка и от време на време се оглеждаше, за да държи околната местност под контрол.
Уртона, разбира се, бе казал на МакКей да убие Анана и Кикаха, ако му се отдаде такава възможност. Но ако сега удареше със секирата отзад по главата червенокосия, Анана щеше да го застреля като куче. По-важното бе обаче, че той разглеждаше шансовете си за оцеляване тук като по-големи, ако се държи за Кикаха и Анана. И накрая Кикаха беше единственият, който не се отнасяше към него като към презрян негър. Не че Повелителите имаха специално отношение към цвета на кожата. Те по-скоро се държаха с всеки, който не беше представител на тяхната раса, като с гаден негър. Не можеха да се държат дружелюбно дори помежду си.
МакКей изтича напред и спря малко извън обсега на мятащото се пипало. Събра осем ябълки, напъха четири в джобовете на дънките си и хвана по две във всяка от ръцете си.
Когато се изправи ахна от изумление. Побърканият Кикаха бе скочил върху падналото дърво и дърпаше стрелата, забила се в устата му. Когато успя да я измъкне, от пръстите му капеше слузеста белезникава течност, а кръстът му бе обхванат от друго пипало. Но вместо да се бори с него, той заби десния си крак дълбоко в дупката и го завъртя странично.
Миг по-късно вече летеше във въздуха обратно към МакКей, запратен от конвулсивната реакция на пипалото, причинена без съмнение от силната болка.