— Как, по дяволите, стигнахме до тази тема от злините, които съм сторил?
— Е, едно нещо води след себе си друго — усмихна се Кикаха. — Не знам дали разбра намека ми, че си ни бреме. Както аз така и Анана бихме могли да се придвижваме много по-бързо, ако не се налагаше да те извозваме на нашите лосове.
— Вашите ли? — възмути се МакКей, чието лошо настроение избухна в открит гняв. — Тя язди моя грег!
— Всъщност той принадлежи на някой индианец. Или принадлежеше, което май е по-правилно. А сега е на онзи, който е достатъчно силен, за да си го вземе. Ясен ли съм?
— Изоставяте ме, така ли?
— Чисто рационално погледнато, точно така би следвало да постъпим. Но Анана и аз няма да го направим, ако ни помагаш. Затова… — той изкрещя останалите думи с всичка сила, — спри да хленчиш и да пъшкаш!
— Окей — захили се МакКей. — Мисля че си прав. Общо взето не съм лигльо, но това тук… — той махна с ръка, обхващайки целия свят. — Дойде ми множко. Обещавам да спра. Сега разбирам, че не съм ви доставил особена радост.
— Окей. Да потегляме сега — каза Кикаха. — Разказвали ли съм ви някога историята, когато трябваше да се скрия в пълна с вино изба в един френски град, който швабите си възвърнаха?
Два месеца по-късно пътуващият дворец все така им се изплъзваше. И все пак те вече бяха много по-близо до него. Когато се случеше да го видят, той се намираше на десетина мили пред тях. Дори от това разстояние изглеждаше необятен, издигайки се на две хиляди и шестстотин стъпки — почти половин миля. На широчина и дължина беше по хиляда и двеста стъпки, а дъното му беше гладко.
Кикаха виждаше очертанията му, но не беше в състояние да различи каквито и да са било детайли. По думите на Уртона, от близко дворецът би трябвало да изглежда като мъничък град от „Хиляда и една нощ“ със стотици кули, минарета, куполи и арки. От време на време повърхността му сменяше цвета си, а веднъж блесна с всички цветове на дъгата.
Сега се намираше от другата страна на обширна равнина, която се бе простряла пред погледа им, докато слизаха от поредната планина. Хребетът, който частично го бе скривал до неотдавна, вече се бе изгладил, а животните, до неотдавна скачали из планинските клисури, сега се носеха на воля из равнината.
— Десет мили — проговори Кикаха. — И още поне трийсет мили, които има да изминава до края на равнината. Според мен трябва да го настигнем сега. Ще препускаме, докато лосовете ни паднат, после продължаваме пеша. И ще вървим, каквото и да става.
Спътниците му се съгласиха, макар и без видим ентусиазъм. Бяха отслабнали, бузите им бяха хлътнали, под очите им имаше торбички. Независимо от това, усилието трябваше да бъде направено. Защото когато стигнеше до планините, дворецът все така леко щеше да се плъзне по тях и да ги преодолее, поддържайки същата скорост, както в планината. Но преследвачите щяха значително да се забавят.
Затова веднага щом излязоха на равнината те пришпориха нещастните животни в галоп. Лосовете обаче бяха далече от върховата си форма. Както и да е, разстоянието до двореца се скъсяваше. Стадата от антилопи и газели панически отстъпваха пред тях. Хищниците се възползваха от настъпилата паника. Кучета, бабуини, птици моа и лъвове се хвърляха върху бягащите животни и ги събаряха на земята. Писъци, крясъци и ревове достигаха до ушите на ездачите, тръгнали по следите на неуловимата цел.
В един момент Кикаха видя пред тях много странни създания. Може би бяха мигриращи растения, но не приличаха на нищо, с което се бяха сблъсквали до момента. Всъщност изглеждаха като огромни дънери с крака. Стволовете бяха хоризонтални, бледосиви. Под тях се имаше къси здрави клони, увенчани с шест-седем тъмнозелени листа с ромбовидна форма. Всеки от двата края бе украсен от нещо, което наподобяваше свещник. Когато двата лоса се пронесоха покрай тях, съществата групово се извърнаха, за да ги проследят.
Пред тях имаше още такива. Единият край на всяко от тях беше затворен, а другият зееше застрашително.
Кикаха насочи своя хикву встрани и МакКей го последва.
— Не ми харесва как изглеждат! — извика Кикаха на Анана, която седеше зад него.
— И на мен!
Един от дървоидите, отстоящ може би на петдесетина крачки от тях, неочаквано издигна отворения си край и го насочи право към тях. Другият се отпусна върху земята, а краката в предната част започнаха телескопически да се удължават.
С безпокойство Кикаха осъзна, че нещото много му напомня дулото на оръдие, приготвящо се за изстрел.
В следващия миг от тъмната дупка на повдигнатия край излетя струя черен дим. Заедно с него изхвръкна нещо тъмно и с неясни очертания, което описа дъга във въздуха и тупна на двайсетина стъпки вляво от тях.