И в същия момент експлодира!
Лосът изрева ужасено и ускори галопа си, сякаш почерпил енергия от онова, което се намираше в гюлето.
Кикаха беше като оглушал. Но не бе замаян чак толкова, че да не разпознае миризмата, донесена с дима. Черен барут!
— Кикаха, ти кървиш! — чу той сякаш през пелена гласа на Анана.
Не усещаше нищо, а и не бе най-удобното време, за да спре и да огледа къде е ранен. Изкрещя няколко окуражителни фрази на своя хикву. Но викът му потъна в канонадата от цяла дузина експлозии, която последва. Димът го заслепи за кратко, но той скоро излезе от облака. Сега вече със сигурност нищо не чуваше. Ръцете на Анана на кръста му подсказваха, че тя все още е зад него.
Погледна през рамо. Видя МакКей и неговия лос да излизат от черния облак. Зад него излетя черен предмет с формата на мидена черупка, увисна някак лениво във въздуха, падна близо зад МакКей и експлодира с гръм и блясък. Лосът на чернокожия падна през глава. МакКей изхвръкна от седлото, приземи се и се претърколи. Огромното тяло на лоса продължаваше да се търкаля и мина покрай него на сантиметри.
Но МакКей скочи на крака и побягна. Кикаха дръпна юздите и спря.
През стелещия се дим се виждаха дузина дървоиди, издигнали предните си отвори в посока към хората. Едно-две от тях стреляха, но гюлетата им паднаха доста зад МакКей. Той се хвърли на земята — малко закъсняла реакция да избегне евентуалните поражения, — но пак скочи, миг след като експлозиите изтрещяха.
Зад него се образуваха два малки кратера.
По някакво истинско чудо лосът на МакКей не си бе счупил нито врат, нито крака. Изправи се, опънал устни върху дългите си едри зъби, а очите му изглеждаха поне два пъти по-големи от обикновено. След това се пронесе покрай МакКей, чиято отворена уста подсказваше на Кикаха, че става дума за ругатни, които би било любопитно да се чуят.
Анана вече се бе досетила какво трябва да се направи. Беше скочила от седлото и сега жестикулираше към него, досещайки се, че той не може да я чуе. Кикаха сръга с пети животното и му извика, макар да знаеше, че е оглушало като него. Все пак то реагира и се впусна след лоса на МакКей. Гонитбата продължи дълго и завърши едва когато преследваният лос сам спря. По муцуната му имаше пяна, а ребрата му се вдигаха и спускаха като ковашки мех. Той залитна, падна странично и издъхна.
Задницата му беше окървавена. Кикаха се върна там, където го чакаха Анана и МакКей. И те бяха ранени, главно отзад. От десетки малки парченца, забили се под кожата им, се стичаше кръв. Едва сега осъзна, че е ранен малко над десния лакът.
Той стисна нещото, забило се в раната и го изтегли. Избърса кръвта от него и го разгледа. Оказа се че има формата на шестолъчна звезда.
— Това е най-невероятният шрапнел, който някога съм виждал! — но никой не можеше да чуе думите му.
Растенията някак бяха разбрали, че артилерийският им обстрел не бе поразил минаващите край тях. Сега се отдалечаваха, бавно премествайки стотината двойки тънки крачета с големи ходила. Петнайсетина минути по-късно те вече стреляха по малко слонче и този път операцията се увенча с пълен успех. Няколко от тях полазиха по трупа на животното и започнаха да късат от плътта му с нокти, излезли между краката. Най-предните крайници пускаха парчетата в страничен отвор.
Изглежда умрелият лос на МакКей се намираше твърде далече, за да бъде забелязан.
Следващите десетина минути Анана и МакКей се занимаваха с болезненото изваждане на „шрапнела“ от раните си. Кървенето спряха като ги покриха с превръзка от трева.
— Как би искал да напъхам Уртона в дулото на едно от онези оръдия — скръцна със зъби Кикаха. — Какво удоволствие би ми доставило да го видя яхнал едно от гюлетата. Представям си какво садистично удоволствие му е доставило проектирането на тези неща.
Той нямаше ни най-малка представа как дървоидът превръщаше храната в черен барут. Общоизвестно бе, че за това са необходими дървени въглища, калиев или натриев нитрат и сяра. Но това беше само загадка номер едно. Друга загадка бе как животното отглежда в себе си пълнежа на гюлето. Загадка номер три бе как възпламенява заряда, с който го изстрелва.
Не разполагаха с време да разследват тези интересни въпроси. Бяха загубили половин час, в края на който МакКей бе останал без лос.
— Сега не искам да спорите с мен — предупреди ги той и слезе от седлото. — Анана, препускай с всички сили след двореца. Ти си най-лека и ще стигнеш най-бързо. Мислех че ние ще тичаме редом с тебе, държейки се с една ръка за седлото, но се сетих, че раните ни ще се отворят, така че това отпада… Потегляй веднага. Ако настигнеш двореца, може би ще си в състояние да влезеш в него и да го спреш. Шансът е малък, но е единствен… Ние ще вървим след тебе.