— Има логика — съгласи се Анана. — Пожелайте ми късмет.
Тя извика „Хийхю-ю!“ — думата, използвана от племето Уендоу за „Дий!“, и лосът пое в тръс. Не след дълго, окуражен от ударите на Анана, той се впусна в галоп.
МакКей и Кикаха също тръгнаха. Мухите вече бяха накацали по раните им. Зад тях трещяха експлозии на гюлетата, с които дървоидите обстрелваха стадо антилопи.
Измина час. Вече леко подтичваха, но натежалите им крака и тежкото дишане им подсказваха, че няма да издържат дълго. И все пак дворецът им изглеждаше все по-голям. Приближаваха се. Малката фигурка на Анана почти се сливаше с ръждивата трева на безкрайната равнина.
Спряха да пият от гадната вода в меха, който МакКей бе взел от мъртвия си хикву.
— Боже Господи, ако тя не го спре, ние просто ще си останем тук до края на дните ни.
— Е, може да смени курса си и да тръгне срещу нас — напомни му Кикаха, но в тона му липсваше убеденост.
И точно когато повдигна меха за да излее вода в отворената си уста, земята под тях се разклати. Отказвайки да бъде прекъснат по този начин, той първо задоволи жаждата си. Но когато погледна около себе си разбра, че изобщо не става дума за обикновен тремор, предизвикан от началото на тектонична промяна. Това си беше истинско земетресение. Земята се повдигаше нагоре и стремително пропадаше под него, сякаш бяха в огромна купа с желе, друсана от някакъв гигант. Ефектът беше ужасен.
МакКей се бе хвърлил по корем на земята. Кикаха реши, че идеята не е толкова лоша. Нямаше никакъв смисъл да хаби енергия, опитвайки да се задържи на крака. Все пак легна с лице към двореца, така че да вижда какво става натам. Какъв отвратителен късмет. Анана не би могла да язди по време на земетресение.
Трусовете продължиха. Животните бяха побягнали към планините — най-лошото място за тях, ако земетресението продължеше. Всички птици се бяха вдигнали във въздуха и небето бе скрито зад огромен пулсиращ облак от милиони хвъркати. Те се носеха в посока към двореца.
Някаква точка се приближаваше към тях. Малко по-късно точката се раздвои. Анана и лосът бяха паднали на земята, но само Анана бе успяла да стане. Те изтича към него или поне опита да го направи. Под почвата се търкаляха високи вълни. Една вълна се издигна зад нея и я запрати надолу по оформящия се фронт. Анана падна по лице, но пак стана, пробяга известно разстояние и отново изчезна зад голяма вълна, носеща се със същата лекота, с която би се носила в морето.
— Май ми се повдига — обади се МакКей. След малко демонстрира, че бе казал истината. До момента Кикаха бе успял да потиска собствените си напъни, но звукът от повръщането на чернокожия отприщи и неговото гърло.
Но над шума, който сами създаваха, се разнесе звук с такава сила, сякаш светът се разпадаше. Кикаха усети, че е изплашен както никога през живота си. Въпреки това се изправи на четири крака и погледна в посоката, в която бе зърнал за последен път Анана. Не можа да я види, но виждаше зад мястото, където тя бе паднала.
Земята се извиваше нагоре като парче пергамент. Ръбът беше малко зад Анана, ако тя не се бе преместила, без да я забележи. Защото вече би могла да се намира на дъното на отварящата се върху повърхността на планетата бездна.
Кикаха скочи на крака и извика:
— Анана! Анана!
Опита се да изтича към нея, но нещо го подхвърли с такава сила, че той подскочи поне една стъпка във въздуха. После падна по лице, плъзгайки се по склона на земната вълна.
Отново се пребори да стане. За миг загуби ориентация и се обърка. Имаше засилващото се усещане, че изпада от реалността. Планините в далечината започваха да се спускат, сякаш планетата се бе разтворила, за да ги погълне.
И тогава разбра, че не те пропадат надолу.
Земята, на която стоеше, се издигаше.
Той се намираше върху къс от планетата, току-що откъснал се, за да стане неин временен спътник.
Беше изгубил двореца от погледа си, но последното му впечатление бе, че той бе останал на планетата. Откъсването бе станало на по-малко от миля от него.
Деветнайсета глава
Откъснатата маса вече се намираше на стотина мили над планетата и беше в стабилна, макар и временна орбита. Трябваше да изминат поне четиристотин дни, преди да започне бавното и плавно спускане, предхождащо сливането на двете тела.
Въздухът изглеждаше все така плътен. Атмосферното налягане бе като на морското ниво. Уртона така и не им бе обяснил физическите принципи, заложени в основата на този феномен. Може би и сам не ги знаеше. Макар спецификациите за планетата да бяха негово дело, работата след това бе оставена в ръцете на екип от учени, които имаха задачата да направят неговия свят реалност. Тези учени бяха измрели още преди хилядолетия, а познанието, което притежаваха, бе отдавна загубено завинаги. Но продуктът на труда им беше оцелял и явно му бе съдено да съществува, докато съществуват самите джобни вселени.