Трусовете не бяха престанали с откъсването. Бяха дооформили клиновидния къс в сфера. Катаклизмът бе продължил дванайсет дни, по време на които живите същества, останали на спътника, трябваше много и бързо да се движат, за да не бъдат живи погребани. Това не се бе отдало на голяма част от животните. Горещината, отделена при преобразуването на енергията, освобождавана при трансформациите, беше ужасна, но непрекъснатите дъждове внасяха известно облекчение. В продължение на близо две седмици Кикаха и спътниците му живяха като в турска баня. Непрекъснато се бореха с желанието да легнат и тежко да дишат. Но трябваше непрекъснато да се движат, често доста енергично.
От друга страна благодарение на много по-малката сила на притегляне — една шестнайсета от тази на планетата — усилията, които бяха свикнали да полагат, ги пренасяха много по-леко и по-бързо. А понеже наоколо беше пълно с трупове и смачкани растения, не се налагаше дълго да търсят подходяща храна. Друг източник на прехрана бяха летящите семена. Още в началото на откъсването всички растения на луната бяха изхвърлили във въздуха стотици семена, понесени от вятъра. Те се издигаха и спускаха, някои дори в посока на родната планета, други отново върху повърхността на сателита. Бяха малки, но двайсетина от тях можеха да напълнят устата и всъщност представляваха едно богато на протеини растение.
— Това е начинът, по който Природата или по-скоро Уртона осигуряват продължението на различните видове след катаклизъм от такъв мащаб — отбеляза Кикаха.
И все пак когато промените на терена престанаха, а месото на умрелите животни замириса, наложи се да тръгнат на лов. Макар хората да можеха да тичат по-бързо и да скачат по-надалече, след като свикнаха с новите условия животните започнаха да се придвижват също така ловко. Кикаха обаче беше изработил нов тип бола — три черепа на антилопа, свързани един за друг с ремък от необработена кожа. И можеше да я завърти над главата си и да я запрати ниско над повърхността, оплитайки с нея краката на жертвата си. МакКей и Анана също си направиха бола и скоро тримата се научиха да ги използват без проблеми. Можеха да заловят дори диви лосове с тях.
Семената, паднали обратно върху сателита, вече бяха пуснали корени и новите растения бързо бяха поникнали. Тревата и почвата около тях избледняваха след изсмукване на хранителните вещества. Крехкото растение обаче си пускаше чифт крачета, изтръгваше или откъсваше корените си и се преместваше на по-богата почва. Крачетата окапваха, но на тяхно място се появяваше нов комплект, вече по-дълги и по-здрави. След три последователни премествания растенията оставаха върху корените си до достигане на естествената си големина. По земните стандарти периодът на достигане на зрелост беше невероятно къс.
Много от тях, разбира се, биваха изяждани от слонове, лосове и други животни, за които растенията бяха основна диета. И все пак оцеляваха достатъчно, за да поставят началото на безброй мигриращи горички.
Тримата имаха обикновените проблеми с бабуини, кучета и други хищници. Към тях се добави и някаква огромна птица, която никога преди не бяха виждали. Размахът на крилата й достигаше петдесет стъпки, макар тялото й да бе относително малко. Главата й бе аленочервена, очите студеножълти, клюнът зелен, дълъг, крив и остър. Крилете и тялото бяха синкави, а късите здрави крака с остри нокти — оранжеви. Птицата се спускаше от небето малко след стъмване, нанасяше удара си и отнасяше жертвата. Слабата гравитация би й позволила да вдигне дори човешко тяло. На два пъти Анана едва се спаси от подобни атаки. Веднъж се хвърли, без да мисли, на земята в мига, в който Кикаха бе изкрещял предупреждението си, иначе щеше да бъде отнесена.
— Не мога да схвана как преживява тази птица, когато не е на сателита — чудеше се Кикаха. — Тя никога не би могла да да вдигне голямо тяло от повърхността на планетата. Какво ли прави между катаклизмите?
— Може би само се носи из въздуха, консумира от тлъстините си и чака следващото откъсване — предположи Анана.
Двамата замълчаха, представяйки си тези огромни въздушни същества, безшумно планиращи във въздуха на петдесет мили височина, полузаспали по-голямата част от времето, очакващи майката-планета отново да откъсне част от плътта си.