— И все пак не трябва ли да каца някъде на повърхността на сателита, за да се нахрани. Как се размножава? И къде? — питаше Кикаха.
— Защо толкова искаш да знаеш?
— Имам една идея, но е толкова безумна, че още не искам да говоря за нея. Присъни ми се снощи.
Неочаквано Анана го стисна за ръката и посочи нагоре. Той и МакКей вдигнаха поглед. Там, може би половин миля над главите им, минаваше дворецът.
Наблюдаваха го, без да проговорят, чак докато не се скри зад някакви високи планини.
— Изглежда когато е на автопилот, обикаля сателита — въздъхна Кикаха. — Уртона сигурно го е програмирал по този начин, за да може да наблюдава луната. Дявол да го вземе! Толкова близко и едновременно с това така далече!
Повелителя изглежда бе изпитвал удоволствие да съзерцава промените на повърхността и борбата на хора и животни да се адаптират към тях. Но той не би могъл да живее сам в него. Кой ли му беше правил компания, откъде ли намираше партньори за секс? Дали не отвличаше местни жени, за да ги върне след като им се е наситил? А може би просто ги изритваше навън и ги наблюдаваше да падат от стотици мили височина, съпровождайки ги, докато изживяват последните мигове от живота си в ужас и наслаждавайки се на писъците им.
Сега това нямаше значение. Самият Уртона и неговите жертви бяха мъртви. Най-важното сега бе да оцелеят по време на сливането на спътник и планета.
Анана си спомни думите на чичо й, че около месец преди това събитие сателитът отново претърпявал изменение на формата. Превръщал се от сфера в паралелепипед, обикалял около планетата пет пъти и започвал да се спуска, докато не стане част от нея.
Само животните върху горната му част имали шанс да оцелеят. Онези от долната страна щели да бъдат размазани и останките им щели да изгорят. Подобно на животните върху планетата в района, където щяло да стане сливането.
Все пак Уртона бе дал шанс и на привидно обречените. Беше им вградил инстинктивен механизъм, който ги караше да бягат с все сили от опасното място, над което се снижаваше спътникът. Низходящата орбита винаги бе една и съща и така животните се „досещаха“, че е време да напуснат въпросния район. За нещастие само онези близо границата разполагаха с необходимото време.
Растенията, естествено, бяха много бавни, но инстинктите им ги караха да пръскат семената си.
Всичко това силно интересуваше Кикаха. Главната му грижа обаче бе да определи от коя страна на луната ще се окажат тримата, когато започне промяната от сфера в паралелепипед. Защото бе жизнено важно да бъдат върху противоположната на планетата страна.
— Няма никакъв начин да разбереш предварително — каза му Анана. — Трябва да се надяваме само на късмета си.
— Случвало ми се е да разчитам на него в миналото — отвърна й той. — Но сега не ми се иска. На късмета си можеш да се осланяш само когато нищо друго не ти е останало.
Той отдели много време на размисли за ситуацията, в която бяха попаднали. Дните и нощите минаваха. Луната бавно се въртеше, правейки една обиколка около оста си за около трийсет дни. Огромната маса на планетата над главите им висеше, обърната към тях със страната, където все още се виждаха следи от незаздравялата рана на откъсването. Струваше си да се радват, че са на сателита, защото язвата върху лицето на планетата бавно се запълваше, но с цената на страхотни по мащаба си промени. Когато нямаше облаци те с лекота можеха да наблюдават срутването на стените в бездната, помитащите всичко пред себе си земни лавини с невъобразима, но забележима даже оттук височина. Дори околните морета вероятно бяха здраво разтърсвани от глобалните изменения.
— Уртона сигурно много се е наслаждавал на това зрелище, докато плавно е обикалял над него в двореца си — изкоментира Кикаха. — Понякога ми се иска да не го беше убила, Анана. Тогава той щеше да е там, най-сетне осъзнал на какви ужаси е подлагал съществата, които сам е прехвърлил в своя свят.
Една сутрин Кикаха разказа на спътниците си присънилия му се сън. В съня си той ентусиазирано им бе разказал за плана, по който биха могли да избягат оттук. Те го бяха намерили за великолепен и бяха започнали веднага работа по него. Първо, бяха отишли до онази планина, на чийто връх спяха гигантските птици, които всички вече наричаха рок. Изкачиха се на него и видяха една вдлъбнатина, в която птиците рок спяха през деня.
Бяха се плъзнали по гладките стени на вдлъбнатината и всеки от тях се бе прокраднал до една от почиващите птици. След това всеки бе убил своята птица, забивайки нож или пръчка с остър връх в окото й. После се бяха скрили под крилете на жертвите си и бяха изчакали другите птици да се събудят и да отлетят. Накрая бяха отрязали крилете им и опашното оперение и ги бяха отнесли в лагера си.