— Предполагам благодарение на това, че не се втурвах сляпо да реализирам всичките си диви идеи. Ти какво си мислиш? Аз съм само полупобъркан, не напълно. Но ние трябва да се измъкнем оттук. Ако се окажем от долната страна, когато започнат промените, това ще е краят на всичко. Една голяма прощална целувка за всички ни.
Настъпи дълго мълчание.
Накрая Анана се обади:
— Прав си. Трябва да направим нещо. Трябва да потърсим материали, от които да изработим делтаплани, които ще могат да летят в атмосферата на планетата. Големият въпрос обаче е откъсването от гравитационното поле. Не виждам как…
— Балон с горещ въздух! — извика Кикаха. — Той ще ни издигне заедно с делтапланите надалече от тук.
Идеята на Кикаха бе, че ако намерят подходящи материали за изработване на балон и на летателни апарати, излитането трябва да стане, когато луната започне да се променя. Тогава тя ще се сплеска и това вероятно ще намали силата на притеглянето на повърхността. В такъв случай балонът ще има още по-голяма подемна сила.
Анана призна, че в разсъжденията му има известна логика. Но опасностите от катастрофалната промяна бяха неизвестни и твърде големи. Те можеха да не оцелеят тази фаза. Или ако те оцелееха, можеше да не издържи балонът. А след началото на метаморфозата нямаше да има нито време, нито възможност да се търсят нови материали.
Накрая Кикаха се съгласи с нея.
След това подхванаха дълга дискусия за делтапланите. След известно замисляне Анана заяви, че е по-добре да се спрат на паракрила. И поясни, че паракрилата са вариант на парашута и представляват нещо като полу-делтаплан, чийто полет може да се контролира.
— Главният проблем отново са материалите — заключи тя. — Може би балон от частично ощавена кожа на антилопа ще ни издигне на достатъчна височина, отчитайки слабата сила на тежестта. Но как ще скрепим заедно отделните парчета? Нямаме лепило, а съшиването им най-вероятно няма да доведе до нищо. Горещият въздух просто ще излиза през пролуките. И все пак…
Стоящият до тях МакКей извика. Те се обърнаха, за да погледнат в посоката, в която той гледаше.
Гигантски обект плавно излизаше иззад близката планина с форма на пагода и бавно плуваше във въздуха към тях. Дворецът на Уртона. Носеше се над равнината величествено бавно на около двеста стъпки височина.
Изчакаха го да се приближи, което стана след около два часа. Бяха се изтеглили настрани, за да могат по-добре да го огледат от горе до долу. Изглеждаше като издялан от единствен блок гладък камък, защото материалът, от който бе направен, изглеждаше като камък. Променяше цвета си на всеки петнайсетина минути, проблясваше с ярка светлина, минаваше през целия спектър и завършваше с калейдоскопична комбинация в синьо, бяло, зелено и розовочервено. После цикълът се повтаряше.
Наистина се виждаха кули, минарета, пристройки към стените… хиляди на брой. Навсякъде имаше врати и прозорци — квадратни, кръгли, ромбовидни, шестоъгълни, осмоъгълни. Дори на плоското и гладко дъно имаше прозорци. Кикаха преброи над двеста балкона, после се отказа.
— Знам, че не можем да го стигнем — проговори Анана. — Но смятам да изпробвам Рога.
Във въздуха се разнесе мелодията от седем ноти. Както и очакваха, не се появиха блестящите очертания на врата, на която предстои да се отвори.
— Трябваше да измъкнем с изтезания кодовата дума от Уртона — въздъхна Кикаха. — Ако не друго, поне щяхме да го изпечем на бавен огън.
— Това едва ли би ни помогнало в тази ситуация — каза Анана.
— Ей! — извика МакКей. — Ей! Я вижте там!
От един прозорец на дъното към тях надничаше лице. Лице на мъж.
Двайсета глава
Прозорецът беше кръгъл и с диаметър, по-голям от ръста на мъжа. Дори от това разстояние се виждаше, че той се движи, но не можаха да различат Уртона ли е или Червения Орк. Беше невъзможно да се каже и колко бе висок. Косата му бе кестенява и събрана в нещо като опашка. Лицето му имаше красиви черти. Беше облечен в костюм с кройка, каквато Кикаха никога по-рано не бе виждал, на за която Анана по-късно обясни, че била модерна сред Повелителите преди много, много години. Сакото блестеше, сякаш бе на райета от неонови тръби с пулсираща светлина. Ризата беше разкопчана на врата.
Прозорецът с мъжа на него ги подмина, но минута по-късно той се появи на друг. Видяха го да тича покрай прозорците. Накрая се измори, спря и опря лице в стъклото на ъгловия прозорец. Малко по-късно се скри от погледа им.
— Позна ли го? — попита Кикаха.