През шевовете се просмукваше бледосин дим.
— Знаех че ще липсва уплътнение — поклати глава Анана.
Аеростатът се издигаше и издигаше. Кошницата, висяща на ремъци от сурова кожа, пламна, единият й край пропадна и остатъците от огъня се изсипаха през дупката. Балонът се издигна още малко, после започна да се спусна, а малко по-късно стремително летеше надолу. Беше изминал поне пет мили по хоризонтала и се бе издигнал на близо една миля нагоре. Беше минал над края на планината, без съмнение бе подплашил животните там и бе дал възможност на кучета, бабуини и лъвове да уловят лесна плячка.
— Съжалявам, че нямах камера — въздъхна Кикаха. — Единственият балон от необработена сурова кожа в историята на човечеството!
— Дори да намерим материал, с който да запечатаме пролуките между парчетата, той пак ще има животински произход — каза със съжаление Анана. — И следователно ще гние прекалено бързо.
— Мисля че местните жители знаят как частично да щавят кожа — каза Кикаха. — А също могат и да знаят къде да намерим дърво и покритие каквото ни трябва. Защо не потърсим някой, който да ни каже?
Четири седмици по-късно вече бяха на прага да се откажат от търсенето на човешки същества. Дадоха си още три последни дни. На втория ден забелязаха едно малочислено племе да се придвижва по надигащата се равнина. Зад тях, може би на миля разстояние, се виждаше малка фигурка, седнала в центъра на пустошта.
Няколко часа по-късно стигнаха до фигурката. Тялото беше покрито с одеяло от сурова кожа. Кикаха пристъпи напред и дръпна одеялото. Под него седеше много стара жена, кръстосала кривите си крака, скрила отпуснатите си гърди под едната си ръка, хванала остър кремък с другата. Очите й бяха затворени, но като усети, че одеялото го няма, тя ги отвори. Постепенно те станаха огромни. Беззъбата й уста се разтвори в изражение на ням ужас. После, изненадвайки Кикаха, тя се усмихна, затвори отново очи и започна да пее някаква странна песен на висок глас.
Анана мина зад нея, погледна извития гръб, изпъкналите ребра, подутия стомах, редките бели кичури и задържа поглед върху едното й ходило. Изглеждаше като сдъвкано от лъв преди много време. Три от пръстите липсваха, през него минаваше дълъг белег и беше извито под неестествен ъгъл.
— Прекалено стара е, за да върши някаква работа и за да върви сама — отбеляза Анана.
— Така че са я оставили да умре от глад или да бъде изядена от хищниците — допълни Кикаха. — Но за какво й е този кремък? Какво се очаква да направи с него? Да си пререже вените?
— Вероятно — отвърна Анана. — Може би затова и се усмихна като ни видя. Сигурно е решила, че ние ще я избавим от страданията веднага.
Тя опипа коженото одеяло.
— Но бърка. Може да ни каже как се щавят кожи, а кой знае… може би ще ни разкаже още много неща. Ако не се е смахнала съвсем.
Оставиха МакКей да пази старицата и отидоха на лов. Върнаха се късно. Всеки носеше по част от тялото на газела. Донесоха още и цяла торба, пълна с плодове, набрани от едно дърво, което бяха повалили. Върху кожата на Кикаха ясно се виждаше къде го бе улучило размахващото се пипало на отбраняващото се дърво. Предложиха вода и плодове на старицата и след кратко колебание тя прие. Кикаха разчука част от плешката, за да стане месото по-крехко и й го подаде. Слабите й зъби едва го дъвчеха. Като видя това, той изкопа по-късно дупка в земята, наля вода в нея, нагорещи няколко камъка, пусна ги във водата и добави към нея късчета месо. Супата не беше нито гореща, нито хубава, но се получи силна и тя можа да се нахрани с нея.
Преспаха без проблеми, на сутринта направиха още супа, добавяйки малко плодове под формата на експеримент и старицата изпи всичко, което й поднесоха. След това започна ученето на езика й. Трябваше й известно време да разбере, че не я угояват, за да я изядат, и от този момент нататък тя се превърна в истински учител.
На следващия ден Кикаха тръгна по следите на племето, което я бе изоставило. Два дни по-късно се върна с кремъчни наконечници за копия, бойни секири и няколко бумеранга.
— Беше много лесно. Промъкнах се една нощ, докато хъркаха след като се бяха натъпкали с развалено слонско месо. Взех каквото исках и си тръгнах. Дори пазачите им спяха.
Езиковото обучението напредваше бързо. След три седмици Шубам им разказваше шеги. На всичко отгоре се оказа, че е истинска съкровищница на знания.