Вместо да се отдръпне, МакКей сграбчи Кикаха и двамата паднаха заедно. Чернокожият пострада повече от онзи, когото бе хванал и в продължение на цяла минута те останаха да лежат върху тревата. Кикаха беше върху МакКей. После червенокосият се претърколи настрани и се изправи на крака.
— Добре ли си? — погледна той лежащия в краката му МакКей.
МакКей стана на свой ред и отвърна:
— Мисля, че нямам нищо счупено.
— Благодаря. Ако не беше смекчил падането ми, можех да си счупя гръбнака. Макар че не знам. Аз съм доста жилав. Но, Господи, каква сила има в тези пипала!
Анана вече се бе присъединила към тях.
— Ранен ли си, Кикаха?
— Не. И Ангъс-черньото е наред.
— Ангъс-черньото ли? — изумено се осведоми МакКей. — Ах ти, кучи сине!
— Хайде, хайде — засмя се Кикаха. — Не разбираш ли от майтап? Едно време във фермата си говорехме така. Стига, МакКей, изобщо не съм искал да те засегна.
Кикаха се обърна. Тримата разузнавачи не се бяха приближили повече. Продължаващият да се издига хълм вече имаше доста стръмни склонове и правеше придвижването им много трудно. Ордата зад тях също бе спряла движението си напред.
— Дори не се налага да се изкачваме — отбеляза Кикаха. — Прави го вместо нас.
Но наклонът вече бе станал толкова голям, че ако скоростта на издигане не се забавеше, скоро всички щяха да се изтърколят на дъното. Сегашните четиридесет и пет градуса можеха да се превърнат в деветдесет след петнайсет минути.
— Явно сме в епицентъра на някаква бурна трансформация — каза Кикаха. — Да се надяваме, че енергията скоро ще се изчерпи. Иначе…
Пипалата на падналото дърво вече се движеха немощно. Кикаха явно му беше нанесъл сериозни поражения. От устата му изтичаше белезникава течност.
Кикаха взе секирата, която МакКей беше пуснал на земята. Отправи се към дървото и започна да кастри всичките му клони наред. Два удара на клон бяха напълно достатъчни. После се захвана с пипалата, които се оказаха значително по-жилави. И все пак, четири удара стигаха за ампутацията на всяко едно от тях.
Накрая пусна секирата, вдигна единия край на дървото и го извъртя така, че да се изтърколи надолу по склона.
— Излишен разход на енергия — късо каза Анана.
— Чакането да видиш какво ще се случи, изгаря повече енергия. Или поне в този момент е така. Има време за проява на търпение, има и време за разход на енергия.
Той се премести в средата на ствола и го тласна надолу с крак. Дървото започна бавно да се търкаля, постепенно набра скорост и не след дълго отскочи от някаква бабуна, излетя във въздуха и се заби в групичка дървета. Всички рухнаха едновременно, някои се претърколиха, чупейки клоните си, а други излетяха във въздуха като изстреляни от оръдие.
Ефектът беше лавинообразен. Когато всичко приключи близо петстотин дървета лежаха преплетени на дъното в основата на хълма. Нито едно не можеше да се изправи само. Сякаш бе паднала лавина, последвана от наводнение.
— Като задръстване на трупи по реката! — извика Кикаха.
Но никакво задръстване на трупи на Земята не бе свързано с размахването на безброй пипала. Нито пък някоя гора се бе притичвала на помощ на повалените си членове.
Хората обаче имаха сериозни затруднения да се задържат на склона. Те се вкопчиха в тревата, а тримата разузнавачи се изтърколиха „по гръб“ в бъркотията долу.
— Аз слизам — обяви Кикаха. После се обърна и се плъзна по задник. Останалите го последваха. Когато триенето започваше да ги пари, забиваха пети, за да се забавят. Някъде по средата на спускането се наложи да спрат и да се обърнат по корем, за да се поохладят. Дъната на панталоните им бяха разкъсани на няколко места.
— Видя ли водата? — попита Кикаха и посочи отдясно на тях.
— Струва ми се, че видях — отвърна му Анана. — Но помислих, че е някакъв мираж.
— Не е. Миг преди да се плъзнем надолу, в тази посока видях голям воден басейн. Намираше се поне на петнайсет мили оттук. Но нали знаеш колко измамно е чувството за разстояние тук.
Точно под тях, на около двеста стъпки встрани, имаше задръстване от живи трупи. Хората продължиха спускането си но вече косо по склона, който не спираше да увеличава наклона си. Каската на МакКей, лъкът и колчана със стрели на Кикаха, секирата и лъчеметът на Анана им пречеха и затрудняваха движенията им, но те се справиха. Последната част буквално прелетяха във въздуха и се приземиха на по четири крака.
Дърветата не им обърнаха никакво внимание. Инстинктът да помогнат на изпадналите в беда съплеменници явно доминираше естествената нужда да убиват, за да се нахранят. Растенията обаче бяха разположени толкова нагъсто, че просто нямаше как петимата да минат през редиците им.