Полезрението му се разширяваше — хоризонтът сякаш отскачаше назад. Появяваха се нови и нови планински вериги и равнини между тях, разделени от водни площи, където временно се бе насъбрал падналия дъжд.
Над главите им висеше огромната от това разстояние планета. Грандиозната рана в мястото на откъсването на сателита вече бе заздравяла. Планетата-майка очакваше да посрещне детето си и сякаш всичко бе стихнало в предусещане на предстоящия катаклизъм.
Ята от птици и непознати крилати млекопитаещи прелетяха покрай него. Държаха курс към планетата, а това означаваше, че в най-скоро време и тук щяха да започнат тектонични промени. Напускаха точно навреме.
Балонът навлезе за малко в облак от издигнали се в атмосферата семена.
Пламъкът на огъня ненаситно поглъщаше приготвените дървета и Кикаха си помисли, че запасът, с който са тръгнали, не е чак толкова голям. Успокояваше се с факта, че колкото повече дърва изгаряха, толкова повече олекваше балонът и толкова по-бързо се издигаше.
По негова преценка вече се намираше на петнайсет мили височина и щеше да може да поддържа огъня още за около пет.
Неясно защо МакКей се отдалечаваше от двамата. Анана се намираше на около половин миля от Кикаха, но от известно време насам разстоянието между тях оставаше непроменено.
На двайсет мили височина — поне доколкото Кикаха можеше да прецени — той хвърли в огъня последната цепеница. Когато и тя изгоря, той смете още горещата пепел пред надветрената страна, а след малко изхвърли и пръстта от огнището. После затвори кожената клапа на отвора на балона. Така нагорещеният въздух щеше да изстине по-бавно.
Свършил работата си почти за миг, той отново се облегна на коша. Скоро балонът щеше да започне да пада. Тогава трябваше да се възползва от паракрилото, за да кацне обратно на повърхността. Спасението им тогава щеше да зависи единствено от това дали щяха да се окажат от горната страна след завършване на метаморфозите на сателита и преди сливането на двете небесни тела.
Неочаквано го лъхна топла вълна. Ухили се и махна на Анана макар да не очакваше, че тя ще го види. Рязката промяна в температурата на околния въздух означаваше, че балонът се е издигнал до онова, което Уртона бе нарекъл гравитационен интерфейс. Тук гравитационните полета на планета и луна донякъде се неутрализираха и възходящият въздушен поток щеше да увлече със себе си балоните… поне за известно време. Надяваше се това да продължи по-дълго. Температурата се покачваше, така че той отвори отново клапата и дори я отряза с ножа си. Не беше ясно какво точно става. Всъщност балонът се спускаше, но издигащият се горещ въздух го изтласкваше нагоре със скорост, по-голяма от скоростта на спускането му. Още топлият въздух в затворения обем постепенно се охлаждаше, свиваше се и на негово място през отвора нахлуваше горещ въздух отвън. И все пак обшивката започваше постепенно да се свива. Може би нямаше напълно да се изпразни. Независимо от всичко, след време щеше да падне.
И понеже вече не се носеше от вятъра, Кикаха започваше все по-осезателно да го усеща. Когато падането се ускореше, вятърът щеше да засвисти между въжетата. Звук, който не искаше да чува.
Подът на коша започна леко да се накланя. Той хвърли поглед към балона на Анана. Да, тя се издигаше бавно, а обвивката бе започнала леко да се върти.
Бяха стигнали така наречената „точка на обръщане“. Сега трябваше да действа бързо, без колебание и без суетене.
Някакви объркани от присъствието им, но незагубили целеустремеността си птици, прелетяха покрай него.
Кикаха се изкачи върху мрежата по въжетата и усети, че около него става още по-горещо. За шейсет секунди околната температура се бе покачила от малко под 40°С до над 50°С. Потта се стичаше в очите му и почти заслепен той напипа паракрилото и започна да реже прикрепящите го въжета. Обшивката не бе чак толкова гореща, че да изгори ръцете и краката му. Избърса потта, свърши с въжетата и започна да се намества в летателния апарат. Не беше много лесно, защото с едната си ръка трябваше да се държи здраво за мрежата през цялото време. На няколко пъти се подхлъзва, но все пък съумя да вмъкне ходилото си между мрежата и обшивката.
Едва сега си позволи да се огледа. Докато се бе трудил, обръщането бе станало факт. Сега под краката му се намираше повърхността на планетата, а много по-малката маса на сателита висеше непосредствено над главата му.
Балонът на МакКей се бе зареял някъде из червеното небе. И Анана не се виждаше, което означаваше, че се намира от другата страна на неговия балон. Сигурно и тя се бореше с трудностите по вмъкване и навличане на паракрилото.